Шъруд Андерсън - Мъжът, който стана жена

Баща ми имаше малка дрогерия в нашето градче в Небраска, което приличаше толкова много на хилядите други градчета, където след това съм бил, че няма никакъв смисъл да се мая и да губя и вашето, и моето време, опитвайки се да ви разказвам за него.

И така, станах продавач в дрогерията, а след смъртта на баща ми продадохме магазина и майка взе парите и замина на запад при сестра си в Калифорния, като ми остави четиристотин долара, с които да направя първите си стъпки в самостоятелния живот. Тогава бях само на деветнадесет години.

Дойдох в Чикаго, където известно време работих като продавач в дрогерия, а после, тъй като здравето ми внезапно се влоши, може би защото самотата в града, гледката и миризмата на дрогерията ми бяха дошли до гуша, реших да се впусна в това, което тогава ми се струваше голямо приключение, и за известно време станах скитник, хващах се на работа, когато нямах пари, а останалото време прекарвах в безцелно шляене на открито или пътувах с товарни влакове нагоре-надолу из страната и се опитвах да опозная света. Няколко пъти даже крадох нощем в уединените градчета — веднъж един доста хубав костюм, който някой бе оставил да виси на въжето за пране, друг път чифт обувки от една кутия в товарния вагон, но непрекъснато треперех, че ще ме хванат и затворят и разбрах, че да успея като крадец, не е работа за мен.

Най-хубавото изживяване от този период на моя живот беше, когато по едно време работех като коняр или гледач на състезателни коне и именно тогава срещнах един младеж, горе-долу на моята възраст, който по-късно стана доста известен писател.

Младежът, за когото става дума, беше започнал работа като коняр на хиподрум, за да внесе в живота си нещо парадно, забележително, както той обичаше да казва.

Тогава той не беше женен и не беше известен като писател. Това, което искам да кажа е, че беше свободен и ми се струва, че и той като мен харесваше хората, които висяха по хиподрума — „слухарите“, които гледаха да научат предварително кой ще спечели състезанието, конярите, ездачите, негрите и тези, които залагаха. Ако сте се въртели около пистите, ще знаете каква пищна и самонадеяна тълпа са те, може би най-добрите лъжци, които някога съм срещал, те не пестят парите си и не ги е еня за морала, за разлика от повечето дрогеристи, галантерийни търговци и онези, които бяха приятели на баща ми в нашето градче в Небраска, те не падат на колене, нито се кланят на онези, които смятат за по-издигнати, по-богати или по-влиятелни от себе си.

Това, което искам да кажа, е, че те бяха една независима пасмина, от онези, които пращат по дяволите или канят на чаша уиски и когато някой от тях спечелваше бас или както казвахме „ги зашеметяваше“, докато имаше пари, те бяха за него просто боклук. Никой крал, или президент, или производител на сапун, тръгнал на пътешествие със семейството си из Европа, не можеше да прахоса повече, отколкото всеки от тях с големия си диамантен пръстен, с диамантената подкова на вратовръзката си и с всичко останало.

Харесвах много цялата тази проклета компания, а и той също.

За известно време той беше коняр на скопения жребец Лъмпи Джо, собственост на Алфред Креймборг, висок мъж с черни мустаци, и правеше всичко възможно да се докара за истински коняр. Случи се така, че през същата тази есен попаднахме в една и съща обиколка на западнопенсилванските панаири и през хубавите вечери прокарвахме доста време в разходки и разговори.

Да предположим, че е понеделник или вторник вечерта и конете ни са вече прибрани да нощуват. Състезанията започваха по̀ към края на седмицата, обикновено в сряда. Винаги имаше неголямо заведение, наречено трапезария, държано в повечето случаи от Женското християнско въздържателно дружество на градчетата, и отивахме да хапнем там, където само за двадесет и пет цента получавахме доста добра храна. Поне ние я мислехме за добра.

Винаги правех така, че сядах до този младеж, който се казваше Том Мийнс, и след като приключвахме с яденето, се връщахме да хвърлим по един поглед на нашите два коня и когато пристигахме там, Лъмпи Джо обикновено дъвчеше сеното си в яслата, а Алфред Креймборг стоеше там, сучеше мустаци и гледаше тъжно като болен жерав.

Но в действителност той не беше тъжен.

— Вие, момчета, сигурно искате да слезете в града при момичетата. Мен, стария човек, не ме бива вече за тази работа и отдавна съм приключил с това. Вървете. Така и така ще стоя тук, та ще хвърлям по едно око на вашите коне — казваше той.