Шъруд Андерсън - Мъжът, който стана жена

През онова лято, което прекарах с Том, нощите бяха прекрасни. Обикновено се разхождахме до късно и разговаряхме и чак тогава пропълзявах горе в дупката и заспивах. След като оставах сам, увит в одеялото си, винаги усещах, че нещо от приказките на Том е останало в главата ми. Мисля, че той умееше с думите си да рисува картини и тези картини оставаха при мен, така както Бърт винаги говореше за пържолите. „Дай ми хубави свински пържоли, те се лепят за ребрата“ — казваше Бърт и същото се отнасяше и до приказките на Том. Той раздвижваше нещо вътре в теб, то продължаваше да се движи и умът ти се забавляваше с него, подобно на разходка из непознат град и разглеждане на забележителностите му, а когато след това си легнеш, сънуваш приятни сънища и на сутринта се събуждаш в добро настроение.

После той си отиде, нещата се промениха и аз изпаднах в трудното положение, което описах. Нощем в сънищата си продължавах да виждам женски тела, женски устни и други неща, а сутрин се събуждах изтощен.

Бърт се държеше много добре с мен. След състезание винаги ми помагаше да успокоя Изяж ги и сам той вършеше нещата, които изискваха повече вещина и бързина, като например да изглади превръзките на краката на коня, да провери дали ремъкът е затегнат правилно и дали иглата на всяка катарама е пъхната в правилната дупка, преди конят да излезе на състезателната писта.

Бърт разбираше, че с мен става нещо и положи много усилия шефът да не разбере това. Когато шефът се въртеше наоколо той постоянно ме хвалеше.

— Това е най-умният хлапак, с когото някога съм работил по хиподрумите — обичаше да казва той и се хилеше, а в същото време аз не струвах и пукната пара.

Когато работиш с коне, има едно нещо, което винаги отнема много време. Късно следобед, след като конят ти се е състезавал и след като си го измил и изтрил, той трябва да повърви бавно, за да се успокои и да не получи мускулна треска. Започнах да върша тази работа с двата коня, а Бърт вършеше по-важните неща. Това му спестяваше време да си приказва или да хвърля зарове с другите негри, за което нямах нищо против. Дори ми беше приятно, защото след трудно състезание Мой човек беше много кротък, даже и наоколо да имаше кобили.

Вървиш ли, вървиш, въртиш се в малък кръг, главата на коня е до рамото ти, животът около теб продължава да си тече и имаш странното чувство, че сякаш не си част от него. Може би никой не е усещал това, което усещах тогава, освен момчетата, които не са станали още мъже и които като мен не са имали нищо общо с момичета или с жена — ама наистина да са имали нещо с тях, искам да кажа, докрай. Чудил съм се дали момичетата преди да се омъжат, или както ние казваме, преди „да са загрели номера“, са изпадали в подобно състояние.

Стига, разбира си, да си спомням добре, тъй като тогава не мислех много по този въпрос. Често, ако Бърт не ми извикваше да ми напомни, забравях да вечерям, а понякога той забравяше и отиваше в града с някой от другите негри и аз не се сещах за това.

Оставах с коня и бавно, бавно обикалях в кръг. Хората се разотиваха, някои пеша, други с каруци и фордове се отправяха към фермите си. Из въздуха се носеха облаци прах, отминаваха на запад към града и през прахта слънцето залязваше като червена огнена топка. Само няколко часа преди това цялата тълпа беше възбудена и всеки крещеше. Да предположим, че моят кон е бил на пистата този следобед и аз съм седял пред трибуните, наметнат с конското одеяло, сигурно до Бърт, и когато конете вече излизат пред финала, собственикът ми започва да крещи със странния си писклив глас, който като че ли се извисява над всички останали викове от трибуната. Гласът му непрекъснато повтаряше: „Бягай, изяж ги, изяж ги, момчето ми!“, както той обикновено правеше и сърцето ми биеше така силно, че едва дишах, а Бърт се навеждаше напред, чупеше пръсти и мърмореше:

— Хайде, сладурче! Давай напред! Хайде, маминото! Изяж ги, момчето ми!

Сега всичко това беше приключило и останалите наоколо говореха тихо. И Изяж ги — разхождах го бавно в малкия кръг, за да се успокои постепенно, както казах преди това — и той също беше различен. Може би бе почти разбил сърцето си, за да мине финала пръв и сега всичко у него беше спокойно и уморено, горе-долу така се чувствах и аз в онези дни, само че бях уморен, но не и спокоен.

Спомняте си, дето ви казах, че винаги обикаляхме в кръг, обикаляхме, обикаляхме, обикаляхме. Струваше ми се, че нещо в мен също започваше да се върти, върти, върти. Понякога слънцето правеше това, понякога дърветата или пък облаците прах. Понякога, за да се движа както трябва, трябваше да внимавам къде стъпвам, ако не исках да се клатя като пиян.