Шъруд Андерсън - Ръце

По прогнилата тераса на малка паянтова къща, кацнала на ръба на дерето край градчето Уайнсбърг в Охайо, един нисък и пълен старец крачеше неспокойно напред-назад. Отвъд дългата нива, засята с детелина, но родила само гъсти жълти синапени бурени, той виждаше шосето, по което вървеше каруца, натъпкана с връщащи се от полето берачи на ягоди и малини. Берачите, момци и девойки, се смееха и весело крещяха. Момче в синя риза скочи от каруцата и се опита да смъкне след себе си едно от момичетата, което запищя и шумно запротестира. От краката на момчето се вдигна облак прах и се понесе нагоре към залязващото слънце. Над дългата нива се разнесе тънък момичешки глас: „Хей, Уинг Бидълбаум, я си оправи косата! Пада ти в очите!“ Този глас заповядваше на стареца, който беше плешив и чиито неспокойни ръце шареха по голото бяло чело, като че ли подреждаха гъсти объркани къдрици.

Уинг Бидълбаум, вечно уплашен и обзет от призрачни съмнения, въобще не се смяташе за част от живота на градчето, където живееше вече двадесет години. От всички жители на Уайнсбърг се бе сближил само с един. С Джордж Уилърд, сина на Том Уилърд, собственика на „Ню Уилърд Хаус“, той бе завързал нещо като приятелство и понякога вечер Джордж Уилърд, репортер в „Уайнсбъргски орел“, отиваше по шосето до къщата на Уинг Бидълбаум. И сега, като крачеше напред-назад по терасата с неспокойно движещи се ръце, старият човек се надяваше, че Джордж Уилърд ще дойде да прекара вечерта с него. След като каруцата с берачите отмина, той прекоси нивата с високите синапени бурени, покатери се на дъсчената ограда и неспокойно се загледа към шосето за града. Постоя така, като триеше ръце и гледаше ту нагоре, ту надолу по шосето, а после, обзет от страх, изтича обратно и отново закрачи по верандата на къщата си.

В присъствието на Джордж Уилърд Уинг Бидълбаум, който от двадесет години представляваше загадка за градчето, загубваше част от своята плахост и неясната му личност, потънала в морето на съмненията, се подаваше из черупката си, за да погледне околния свят. Редом с младия репортер той се осмеляваше да мине денем по главната улица или възбудено да разговаря, крачейки по паянтовата веранда на своята къща. Гласът му, до преди това тих и треперещ, ставаше рязък и силен. Прегърбената фигура се изправяше. С рязка извивка, подобно на риба, хвърлена обратно в река, мълчаливият Бидълбаум започваше да говори, като се опитваше да облече в думи идеите, натрупали се в главата му през дългите години на мълчание.

Уинг Бидълбаум говореше много с ръцете си. Дългите му изразителни пръсти, винаги в движение, винаги търсещи да се скрият в джобовете или зад гърба му, се разперваха открито и се превръщаха в лостове на неговия механизъм за изказ.

Историята на Уинг Бидълбаум е история на едни ръце. Неспокойните им движения наподобяваха плясък на крила на птица, затворена в тясна клетка, и оттук идеше и прозвището му 1 1 Уинг крило (англ.) — Б.пр. . Измислил го беше някой от неизвестните градски поети. Ръцете плашеха притежателя си. Искаше му се да ги няма и той с удивление наблюдаваше спокойните, обикновени ръце на другите хора, които работеха редом с него на полето или пък караха сънливи впрягове по селските пътища.

Когато разговаряше с Джордж Уилърд, Уинг Бидълбаум стискаше юмруци и тропаше с тях по масата или по стените на къщата. От това сякаш му поолекваше. Ако пък го връхлиташе желанието да приказва, когато двамата се разхождаха из полето, той намираше някой пън или дъска от ограда и като удряше по тях, заговаряше отново с лекота.

За историята на ръцете на Уинг Бидълбаум може да се напише отделна книга. Ако се напише с добро чувство, тя би разкрила много нови и красиви качества у обикновения човек. Но това е работа за поет. Тук, в Уайнсбърг, тези ръце правеха впечатление единствено със своята енергичност. С тях Уинг Бидълбаум можеше да набере до 140 кварти ягоди на ден. Те станаха негова отличителна черта, източник на славата му. Те прибавиха нова загадъчност към неговата и без това странна и неясна личност. Градчето се гордееше с ръцете на Уинг Бидълбаум така, както се гордееше с новата каменна къща на банкера Уайт и с Тони Тир, дорестия жребец на Уесли Мойър, спечелил есенните надбягвания в Кливлънд.

Що се отнася до Джордж Уилърд, той много пъти бе искал да попита за тези ръце. Понякога го обземаше почти мъчително любопитство. Чувстваше, че има някаква причина за неестествената им енергичност и за желанието им да се скрият от света и затова само растящото му уважение към Уинг Бидълбаум го възпираше да изтърси въпросите, които често се въртяха в главата му.