Шъруд Андерсън: Другата смърт

Там стояха двата дъбови дънера, стигащи до коляното на не особено висок човек и отрязани съвсем равно. За двете деца те станаха предмет на удивление. Гледали бяха как отсичат двете дървета, но бяха избягали точно тогава, когато дърветата падаха. Не мислеха, че двата дънера ще останат там; дори не ги и погледнаха. След това Тед каза на сестра си Мери, имайки предвид дънерите:

— Интересно дали кървят като крака, както когато хирургът отрязва крака на някой мъж.

Той беше слушал разни истории от войната. Един ден някакъв човек бе дошъл във фермата на гости на един от работниците; пришълецът бе участвал в Световната война и бе загубил едната си ръка. Той стоеше и разказваше нещо в един от оборите. Когато Тед си каза приказката. Мери изведнъж заговори. Тя не бе имала късмет да бъде в обора, когато едноръкият мъж си разказвал историята и сега завиждаше.

— Защо пък не крак на жена или на момиче? — попита тя, но Тед отговори, че това е глупост.

— Никой не реже краката или ръцете на жените и момичетата — заяви той.

— Защо пък не? Искам да знам защо не! — продължаваше да настоява Мери.

Добре щеше да е да бяха останали, докато сечеха дърветата онзи ден.

— Можехме да отидем и да пипнем местата — каза Тед.

Той мислеше за дънерите. Дали щяха да бъдат топли? Щяха ли да кървят? Те отидоха и пипнаха местата по-късно, но беше студен ден и дънерите бяха студени. Тед настояваше на своето, че режат ръцете и краката само на мъжете, но Мери се сети за автомобилните катастрофи.

— Не можеш да мислиш само за войни! Случват се и автомобилни катастрофи — заяви тя, но Тед държеше на своето.

И двамата бяха деца, но нещо по особен начин ги правеше възрастни. Мери беше на четиринадесет, а Тед на единадесет години, но Тед не беше здрав и това ги изравняваше. Бяха деца на заможен фермер от Вирджиния, който се казваше Джон Грей, и живееха в местността, наречена Сините хребети, в Югозападна Вирджиния. Там се простираше широка долина, наречена Богатата долина, с железница и малка рекичка, която течеше през нея, а на север и на юг се виждаха високи планини. Тед страдаше от някаква сърдечна болест, нещо като порок, последица от тежка форма на дифтерит, който прекарал като осемгодишен. Беше слабичък, в него нямаше сила, но беше необикновено подвижен. Лекарят казваше, че може всеки момент да умре, че може просто да падне мъртъв на земята. Този факт го бе сближил особено много със сестра му Мери. Той бе събудил силно и непоколебимо майчинско чувство у нея. Цялото семейство, съседите от близките ферми в долината и дори другите деца от училището, където те учеха, чувстваха, че нещо свързва двете деца.

— Вижте ги как вървят — казваха хората. — Сигурно им е много приятно да са заедно, но са толкова сериозни. Все пак като че ли при тези обстоятелства това е съвсем нормално.

Разбира се, всички знаеха за болестта на Тед. Това беше променило Мери. На четиринадесет години тя беше едновременно и дете, и възрастна жена. Женското у нея непрекъснато и в най-неочаквани моменти бликаше навън. Тя разбираше брат си Тед. Защото той беше такъв, какъвто беше, имаше такова сърце, — сърце, което можеше всеки момент да спре да бие като отсечена фиданка. Останалите в семейството на Грей, тоест по-големите — майката, бащата и по-големият брат, който бе вече на осемнадесет години — съзнаваха, че нещо свързва двете деца, че между тях съществува нещо, както си и беше, но какво точно, не можеха да определят. Хората от собственото ти семейство са склонни всеки момент да ти сторят необикновени, понякога и болезнени неща. Трябва да ги наблюдаваш. И двамата, и Тед, и Мери, бяха разбрали това.

Братът Дон приличаше на бащата, още на осемнадесет години той изглеждаше почти възрастен мъж. Беше от онзи тип, за когото хората казват: „Добър мъж. От него ще стане добър, солиден, надежден мъж.“ Като млад бащата никога не бе пил, никога не бе тичал след момичета, никога не бе буйствал. В неговата младост в Богатата долина имаше доста на брой необуздани младежи. Някои от тях бяха наследили големи ферми и ги бяха изгубили на комар, в пиянство, в забавления с бързи коне, в истории с жени. Това се бе превърнало почти в традиция във Вирджиния, но Джон Грей беше човек на земята. Такъв си беше целият род. Из долината имаше и други големи говедовъдни ферми, собственост на семейството Грей.

Всички казваха, че Джон по природа е човек свързан с добитъка. Разбираше от говеда за угояване, от едрата порода, от така наречената порода за износ, умееше да ги подбере и храни, за да натрупат месо. Той знаеше как и къде да намери млади животни от подходящата порода, които да пусне из своите пасбища. Земята наоколо бе покрита с т.нар. „синя трева“. Угоените говеда отиваха на пазара направо от пасбището. Фермата на Грей обхващаше над хиляда и двеста акра, повечето от които бяха покрити със „синя трева“.