Шъруд Андерсън - Другата смърт

— Недей — каза Луиза Грей, но този път тя нямаше пред вид съпруга си. Пристъпи към сина си и го хвана за ръката. — Недей.

„Не го ядосвай. Не ядосвай моя мъж.“ Можеше ли едно дете като Мери Грей да разбере това? Време е нужно, за да може човек да разбере онова, което животът предлага. Животът бавно се разкрива пред човека. Мери стоеше до Тед, чието лице беше бледо и напрегнато. Смъртта го дебнеше. Всеки момент. Всеки момент. „Стотици пъти съм преживявала това. Мъжът, за когото се омъжих, беше успял по този начин. Него нищо не може да го спре. Омъжих се за него. Децата ми са негови. Ние, жените, избираме подчинението. Това е моя работа, повече, отколкото твоя, Дон, сине мой.“

Всяка жена държеше на своето — семейството се създаваше около нея.

Синът не виждаше нещата през нейните очи. Той отблъсна майка си, която го държеше за ръката. Луиза Грей беше по-млада от мъжа си, но ако той приближаваше шестдесетте, тя беше на около петдесет години. В онзи момент изглеждаше нежна и крехка. В онзи момент в поведението й имаше нещо… Не беше ли това, въпреки всичко, въпрос на кръв, на Аспинуъловата кръв?

Може би не съвсем ясно, но в този момент детето Мери разбра. Жените и техните мъже. За нея по онова време съществуваше само един мъж — детето Тед. По-късно си спомни как той тогава гледаше, любопитно-сериозното, зряло изражение върху младото му лице. По-късно си спомни, че в погледа му личеше дори някакво презрение към двамата, бащата и брата, сякаш си казваше онова, което в действителност не можеше да каже — беше много млад: „Ще видим. Това е вече нещо. Тези глупаци — баща ми и брат ми. Аз няма да живея дълго. Но докато съм жив, ще направя каквото мога.“

Братът Дон пристъпи до мястото, където бе застанал баща му.

— Ако направиш това, татко… — отново подхвана той.

— Какво?

— Ще си отида от фермата и няма да се върна.

— Добре. Върви си.

Бащата се упъти към двамата мъже, които бяха започнали да режат дърветата, като всеки от тях се бе заел с по едно дърво. Младият мъж със заешката устна продължаваше да се смее и смехът му приличаше на магарешки рев.

— Престани да се смееш! — остро каза бащата и смехът изведнъж спря.

Синът Дон закрачи почти безцелно към оборите. Наближи единия от тях и изведнъж спря. Майката, пребледняла, почти тичешком влезе в къщата.

Синът се върна обратно към къщата, мина покрай двете по-малки деца, без да ги погледне, но не влезе вътре. Бащата не го погледна. Колебливо той тръгна по пътеката, която водеше към предната страна на къщата, мина през портата и пое по пътя. Пътят вървеше няколко мили през долината, после завиваше и като пресичаше планината, стигаше до окръжния град.

Стана така, че само Мери видя сина Дон, когато се върна във фермата. Бяха минали три-четири напрегнати дни. Може би през цялото време майката и синът бяха поддържали тайна връзка. В къщата имаше телефон. Бащата прекарваше целия ден на полето, а когато беше в къщата, мълчеше. През деня, когато Дон се върна и бащата и синът се срещнаха, Мери се намираше в един от оборите. Беше необикновена среща.

Синът се върна, както Мери по-късно си мислеше, доста сконфузен. Бащата излезе от една конюшня. Беше товарил със зърно впрегнатите коне. Нито бащата, нито синът забелязаха Мери. До обора беше спряла кола, тя се беше вмъкнала на шофьорското място, държеше кормилото и се правеше, че кара.

— Е? — каза бащата. Даже и да е чувствал превъзходство, не показа това.

— Да — отговори синът. — Върнах се.

— Виждам — каза бащата — Ние режем царевица. — Запъти се към вратата на обора и спря. — Скоро това ще бъде твое — каза той. — Тогава господар ще бъдеш ти.

Каза само това и двамата мъже се разделиха — бащата тръгна към далечните ниви, а синът — към къщата. Мери беше съвсем сигурна, че и след това не си казаха повече.

Какво беше искал да каже бащата?

„Когато стане твое, тогава ще бъдеш господар.“

За детето това беше прекалено много. Но постепенно научава. Това означаваше:

„Предстои ти да командваш и за теб сега е нужно да отстояваш себе си.

Мъжете като нас не могат да си губят времето с нежности. Някои мъже са създадени да командват и останалите трябва да се подчиняват. Можеш да ги накараш да се подчиняват на теб. Това е един вид смърт.

Нещо у теб трябва да умре, преди да притежаваш и да командваш.“

Очевидно съществуваше повече от един вид смърт. На Дон Грей предстоеше един вид смърт, а на малкия брат Тед предстоеше може би скоро друг вид.