Шъруд Андерсън: Уайнсбърг, Охайо

Писателят, стар човек с побелели мустаци, трудно си лягаше вечер. Прозорците на къщата, в която живееше, бяха високи, а той искаше, щом сутрин отвори очи, да погледа дърветата навън. Дойде един дърводелец да му повдигне леглото, та да е наравно с прозореца.

Много се суетиха около тая работа. Дърводелецът, едно време войник в Гражданската война, влезе при писателя и седна да поговорят за направата на поставка, връз която да качат леглото. Писателят имаше пури в стаята и дърводелецът запуши.

Двамата поумуваха известно време как да натъкмят леглото, а после забъбриха за други неща. Някогашният войник подхвана приказка за войната. Всъщност писателят го наведе на тази тема. Едно време дърводелецът лежал в затвора на Андерсънвил и загубил брат си. Брат му се поминал от глад и когато и да заговореше за него, дърводелецът се разплакваше. И той като стария писател имаше бели мустаци и като ридаеше, хапеше устни и мустаците му подскачаха нагоре-надолу. Разплаканият старец с пурата в уста — това бе жалка гледка. За идеята на писателя да направят поставка съвсем забравиха и дърводелецът повдигна кревата, както той си знае, а писателят, човек вече надхвърлил шейсетте, трябваше вечер да стъпва върху столче, та да се качи в леглото.

Щом си легнеше, писателят се извърташе на една страна и застиваше неподвижно. От години го тормозеше мисълта, че сърцето му не е в ред. Беше закоравял пушач и сърцето му прескачаше. Втълпил си бе, че ще умре най-неочаквано и когато си лягаше, все за това мислеше. Не че се тревожеше. Просто тая мисъл му въздействаше някак особено, трудно е да се обясни точно как. Тя го караше да се чувства много пожизнен там, в леглото, отколкото където и да е другаде. Лежеше съвършено неподвижно, тялото му остаряло и вече почти негодно, ала нещо отвътре бе съхранило свежата си младост. Приличаше на трудна жена, само дето в утробата му нямаше дете, а млад мъж. Не, това не бе младеж, а девойка — млада, облечена в доспехи като рицар. Нелепо е — сами виждате — да се мъчите да отгатнете какво се криеше в стария писател, легнал във високото си легло, заслушан в прескачащия пулс на сърцето си. Важното е да се доберем до мислите на писателя или по-скоро на младото същество, стаило се в него.

Какви ли не идеи бяха минавали през главата на стария писател през дългия му живот, както става с всички хора на тоя свят. На младини бил хубавец и много жени примирали по него. Тогава, разбира се, познавал разни хора, доста хора, и ги познавал някак особено, съвсем отблизо, не както вие и аз познаваме хората. Така поне си мислел писателят и тази мисъл му доставяла радост. Пък струва ли си да се препираме с един стар човек заради собствените му мисли?

Сън някакъв спохождал писателя в леглото, ала това не било истински сън. Когато дрямката натежавала връз клепачите, но мисълта все още не заспивала, силуети някакви изниквали пред очите му. Привиждало му се как младото неописуемо същество вътре в него пристъпва начело, водейки дълго шествие от силуети.

Не ще и дума, сами съзнавате, че главното се крие в тия видения, дето се нижели пред погледа на писателя. Всички те били гротески. Всички мъже и жени, които писателят познавал в живота си, се превърнали в гротески.

Не всички гротески били отблъскващи. Някои били забавни, някои почти красиви, а една от гротеските — на жена, изцяло загубила чертите си — измъчвала стария човек със своята чудовищност. Когато минавала пред погледа му, той заскимтявал като кученце. Ако влезете в такъв миг в стаята му, сигурно ще сметнете, че старецът сграда от кошмари или от лошо храносмилане.

Цял час шествието от гротески се точело пред очите на стария човечец и после, колкото и да му било мъчително, той изпълзявал от леглото и сядал да пише. Някоя от гротеските дълбоко се врязвала в съзнанието му и той бързал да я опише.

Работел над писалището си около час. Накрая написал цяла книга, която нарекъл „Книга за Гротеските“. Тя останала непубликувана, ала аз я видях веднъж и тя остави незаличима бразда в паметта ми. Основната мисъл на тая книга бе твърде странна, ала тя се всели плътно в мен и никога не ме напусна. Тя ми помагаше да разбирам хора и събития, които преди ми бяха непонятни. Идеята на стареца бе някак усукана, но изразена с по-прости слова, би звучала горе-долу така: