Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Той бе стар човек с побеляла брада, месест нос и големи ръце. Далеч преди да се познаваме с него, бил доктор, впрягал крантав бял кон и обикалял от къща на къща улиците на Уайнсбърг. След време се оженил за девойка с много пари. От покойния си баща тя наследила богата и просторна ферма. Девойката била кротка, стройна, мургава и мнозина я намирали за красива. Всички в Уайнсбърг недоумявали защо се омъжила за доктора. Година след сватбата тя се поминала.

Кокалчетата по ръцете на доктора бяха страхотно едри и изпъкнали. Свиеше ли шепи, те заприличваха на купчина небоядисани дървени топчета, големи колкото орехи, нанизани на тел. Пушеше лула от царевичен кочан и след смъртта на жена си по цял ден висеше в кабинета край потъналия в паяжини прозорец. Никога не отваряше този прозорец. Опита само веднъж, в зноен августовски ден, ала прозорецът беше клеясал и сетне съвсем забрави за него.

Градчето бе вече забравило за съществуването на стареца, ала в душата си доктор Рийфи съхраняваше кълновете на нещо прекрасно. Потънал в спарения въздух на своя кабинет, разположен над текстилния магазин „Париж“ в Хефнъровата сграда, той неспирно се трудеше — създаваше нещо, което после сам разрушаваше. Градеше малки пирамиди от истини, после с един замах ги срутваше, за да използва пак тия истини и построи нови пирамиди.

Доктор Рийфи бе висок мъж и носеше един и същ костюм вече от десетина години. Ръкавите се бяха оръфали и по лактите и по коленете прозираха дупчици. В кабинета си навличаше ленен халат с великански джобове, където непрекъснато тъпчете разни хартийки. След седмици тия хартийки се превръщаха в твърди топчета и когато джобовете се препълнеха, той ги изтърсваше на пода. За десет години се бе сприятелил с един-единствен човек, пак старец, на име Джон Спаниард, който имаше разсадник за овошки. Понякога, когато бе в игриво настроение, доктор Рийфи загребваше от джобовете си шепа хартиени топчета и ги захвърляше по овощаря.

— Абе я върви по дяволите, глупав и сантиментален дядка! — викваше той, като се тресеше от смях.

Съдбата на доктор Рийфи и любовта му с високата мургава девойка, която после му бе станала невяста и му бе оставила всичките си пари, представляват доста любопитна история. Тя носи прелестния аромат на дребничките, сгърчени ябълки, които растат из градините на Уайнсбърг. Есенес човек крачи из тия ябълкови градини, а земята под нозете му е вкоравена от студ. Берачите вече са обрали всичкия плод. Подредени в качета, плодовете са заминали по големите градове, където ще ги ядат в апартаменти, пълни с книги, списания, мебели и хора. Тук-таме по дърветата берачите са изоставили някоя и друга уродлива ябълка. Тъкмо тия ябълки напомнят кокалчетата по ръцете на доктор Рийфи. Захапеш ли от тия ябълки, ще усетиш всичката им прелест. В малката месеста част отстрани се е сбрала дивна сладост. И тогава припваш от дърво на дърво по скованата от мраз земя и обираш тия уродливи, сгърчени плодове и тъпчеш с тях джобовете си. Малко са хората, дето знаят сладостта на сгърчените ябълки.

Момичето и доктор Рийфи започнали своята любов в един летен следобед. Тогава той бил на четиридесет и пет и вече имал обичая да пълни джобовете си с хартийки, които превръщал на малки твърди топчета и сетне изхвърлял. Тоя навик добил, додето седял в двуколката, теглена от крантавото бяло конче, и бавно се тътрел по извънградските пътища. На хартийките били записани мисли, краят на някои мисли, началото на други.

Една по една мислите се раждали в съзнанието на доктора. От многото мисли той си съграждал истина, която нараствала в главата му до гигантски размери. Тази истина забулвала света като в облак. Превръщала се в заплаха, а после бавно избледнявала и малките мисли започвали да щъкат отново.

Високата мургава девойка потърсила съвета на доктор Рийфи, защото била заченала и тръпнела в страх. Изпаднала в това положение поради низ от обстоятелства, сами по себе си любопитни.

След смъртта на родителите си наследила акри плодородна земя и по петите й се занизала върволица от обожатели. Цели две години почти нямало ден да не посрещне някой кандидат. С изключение на двамина, всички си приличали. Все й говорели за пламъка в сърцата си, но и в гласа, и в очите им се долавяло някакво пресилено настървение. Двамата кандидати, дето се различавали от другите, се различавали и помежду си. Единият, синът на златаря в Уайнсбърг, строен младеж с бели ръце, й говорел за моминската непорочност. Щом отивал при нея, само за това приказвал. Другият, тъмнокос момък с големи уши, и дума не обелвал, но все гледал да я замъкне на тъмно и да я нацелува.