Пол Андерсън - Мародерът

Ние браним Великия договор, но младото поколение, което покорява далечните звезди, много често не разбира това.

Обикновено те ползват услугите ни. (Къде е звездолетът „Харпсонг“, отдавна го очакват в космодрума?… Ще издържи ли новото кибернетично производство на планетата Оазис конкуренцията с фирмите от вече населените светове?… Появиха се бандити… Какво да правим със странните същества, на които се натъкнахме?…) Но щом им препречим пътя и им кажем: „Не може!“, в миг се превръщаме в корди, т.е. врагове.

В този смисъл типичен е случаят с мъртвата планета Сполука. Сега, след като е изминало много време — цяло поколение, Службата е готова да огласи истината и аз мога да разкажа за Майк Тревелян, Хуан Мърдок, Пушача, рижата Фаустина и за останалите, а вие сами решете кой е прав и кой не е.

По онова време Тревелян винаги прекарваше отпуска си на Земята. Нейната патриархалност успокояваше опънатите му до крайност нерви, а приключения си имаше предостатъчно по другите светове. Благодарение на това Тревелян естествено беше свой човек в мозъчния център на Службата, ако организация, действаща из цялата Галактика, можеше да има такъв. Ето защо той имаше много по-широка представа от мнозина свои колеги как стоят нещата със спазването на Договора. Посвещаваха го в твърде важни тайни.

Подозирам, че Тревелян се стараеше да използва всяка възможност да пие вода от изворите на човечеството, тъй като по-голямата част от живота си прекарваше под чужди слънца. И желанието му да бъде верен страж на Договора укрепваше с всяка изминала година.

Никой не можеше да го нарече педант. Плещест, чернокос, с орлов нос и очи с цвета на морска вълна, винаги готов да се усмихне, облечен по последна мода, той се наслаждаваше на всички житейски радости — от Бах до халба бира.

Когато компютърът повика Тревелян във връзка с планетата Сполука, той прекарваше отпуска си в прекрасната зелена долина на Дордона. Каменната къща на приятелката му беше построена през Средновековието в подножието на една огромна скала. Вътрешните промени не бяха засегнали външния вид на жилището, което през тези дълги години се беше сляло с околния пейзаж. Покрай фасадата растяха храсти, скриващи археологическите разкопки на селище на ловци от времето, когато ледници покривали Северна Европа. Но сега над главите профучаваха не дротици, а ракетопланът, летящ от Алжир до Гренландия. А през нощта сред звездите, до които хората вече бяха стигнали, се носеха искриците на звездолетите. По цялата планета не бяха много местата, където толкова остро се усещаше непрекъснатостта на времето.

— Нима вече ти е време? — В гласа на Брейханза Дайен се промъкна тъга: тя обичаше Тревелян, а се налагаше твърде често да се разделят.

— За съжаление трябва да тръгвам. Компютърът няма да ме безпокои за дреболии. Всички знаят колко здравомислеща машина е. — Забелязвайки, че тя не реагира на шегата му, той поясни: — Компютърът е стигнал до извода, че в момента аз съм единственият сътрудник на Службата, който вече си е имал работа с един индивид. Това е хлъзгав като риба тип с остри зъби и моят опит може да изиграе решаваща роля.

— Да се надяваме — тя преглътна сълзите си и му подаде устни за прощална целувка, — че ще успееш да прибавиш… остатъка от този отпуск… към следващия и ще го прекараме заедно у дома. Нали?

— С удоволствие. — Тревелян се стараеше никога да не дава обещания. Целуна Брейханза и вдишвайки дълбоко аромата на лятно сено, заедно с нея се върна в къщата.

След като се прости по телефона със съседите — мили, добродушни селяни, чиито деди са живели в тези краища от незапомнени времена, Брейханза го откара до Бордо. Оттам с ракетоплан стигна до космодрума Невада. Благодарение на точните изчисления на компютъра можеше веднага да започне работа, а ако му провърви, дори да се срещне в непринудена обстановка с Хуан Мърдок.

Точно така и стана. Слънцето се плъзгаше към хоризонта, обагряйки в пурпур далечните планини. Но градът властно преграждаше красотата на природата. Гигантските бетонни кубове се издигаха над препълнените с транспортни средства улици. Пронизителните викове на търговците проникваха през грохота на двигателите. Звездното небе изчезна в неистовия блясък на рекламите. Хора и жители на други планети се блъскаха, ругаеха се, мошеничестваха, биеха се, крадяха, проповядваха, забогатяваха, разоряваха се, появяваха се и изчезваха; зад тази шумна фасада се криеше бликаща енергия, която търговските кораби докарваха от далечните звезди. Тревелян си позволи само едно късо „фу“, когато го заля лавината от невероятни миризми.