Пол Андерсън: Краят на пътя

„Сметка от лекаря… Болка в гърдите… Сигурно не е нищо страшно… Може би разстройство… Вчерашният обяд… Май Одри беше радостна да ме види… Кой знае… Може би просто е искала да си изясни… какъв идиот ще съм, ако тя…“

„Дърдорко… Някои изобщо не бива да бъдат допускани близо до автомобили… Всичко е наред, продължаваме… Инструкторът беше доволен от мен… Досега нито веднъж не ми се е случвало произшествие… Ако ще говорим честно, и досега ме е страх да шофирам сам, особено когато има много автобуси… Сега минавам на трета… пешеходец със зелена шапка… Мамицата му, пак минах на червено…“

Може да се каже, че за петнайсет години вече беше свикнал. Сега, вървейки по улицата, можеше спокойно да си мисли за свои си неща, а чуждите гласове звучаха в мозъка му като доловим шум. Е, понякога си беше кофти, понякога черепът му направо се скапваше от дивия писък.

Норман Кейн беше тук заради любовта към момиче, което никога по-рано не беше виждал. Сега, застанал на кръстовището в очакване на зелен сигнал, с жълти от никотин пръсти машинално извади поредната цигара. Беше надвечер. Часът пик. Като заливаше всичко и всички с омраза, огромното множество от нервни системи се прибираше по домовете си.

Може би си струва да остане в това барче… Там е уютно, прохладен полумрак, дружелюбната просъница на бармана… Лесно потискаше досадния шум от седящата наблизо компания от изнервени жени… Не, не… Когато нервите ти са закалени от алармите на големия град, не обръщаш внимание на дреболиите.

Странно, помисли си той, колко гадни са всъщност отвътре онези, които иначе са безупречно вежливи и приветливи. В обществото се държат безукорно, но дълбоко в душите си… Най-добре е да не мислиш за това, да го забравиш. Или поне не тук, в Бъркли, по-добре в Сан Франциско или Оукленд. Изглежда колкото по-голям е един град, толкова повече зло има в него; злото, скрито на три сантиметра под черепните кости. А в Ню Йорк е направо невъзможно…

Близо до Кейн, явно очаквайки някого, стърчеше непознат младеж. По тротоара минаваше симпатично момиче. Изящна фигура. Дълги светли коси. Кейн лениво се настрои на нея… аха, има си собствена квартира… след дълго търсене… отстъпчив хазаин… В главата на юношата се въртяха похотливи намерения. Когато тя мина край него, той я проследи с поглед. С погледа на самец. Жалко — помисли си Кейн, — щеше да им е хубаво двамата.

После превключи на своите проблеми. Нямаше нищо против искреното влечение на хората един към друг, или поне разумът му се отнасяше към това безразлично. Сложността е в друго: ужасно трудно е да се бориш с вътрешното, подсъзнателното пуританство. Господи, как обаче телепатът да запази в себе си поне капчица свенливост! Разбира се, частният живот на хората си е тяхна работа, ако, естествено, не се бъркат в твоя.

Бедата е в това — помисли си той, — че те ми причиняват болка, а аз дори не мога да им го кажа. Иначе направо ще ме разкъсат! На правителството (особено пък на военните) не им трябва човек, който може да чете техните мисли и тайни. Но тяхното примесено със страх отчаяние и ярост са нищо в сравнение със сляпата омраза на средния човечец (онзи, който във всекидневието е внимателен съпруг, грижлив баща, добър работник, искрен родолюбец). Няма нищо по-страшно от средния човечец, когато неговите прегрешения внезапно изплуват на повърхността…

Светна зелено и Кейн пое по паважа. Времето беше хубаво — по тези места сезоните не са много различни, лятна прохлада, лек ветрец. На няколко пресечки отсреща се виждаше зеленото петно на университетското градче.

„Раздрана кожа, овъглена и разпадаща се плът — и се появяват кости, здрави, чисти, бели кости…“ Кейн замръзна и усети по гърба му да се спускат едри капки пот.

— Ей ти, хапльо! Да не искаш да намажеш гумите?!

Кейн набързо притича до тротоара, седна на пейката на спирката и не мръдна, докато не дойде на себе си.

Някои мисли са направо непоносими!

Когато беше дете, при всяко затруднение отиваше при отец Шлиман. Разумът на отчето беше като кладенец в пронизана от слънчеви лъчи горичка. Дълбок кладенец, по повърхността на който плават златисти есенни листа. А водата беше обикновено, с остър дъх на изворна, с дъх на пръст… В онези дни, когато у него за пръв път се пробудиха телепатичните възможности, често посещаваше отец Шлиман. После беше срещал множество добри, мъдри, внасящи спокойствие мозъци, но нито един от тях не притежаваше такава яснота на мисълта, такава вътрешна сила.