Пол Андерсън - Краят на пътя

— Не искам да се навърташ около светците, разбра ли? — казваше отчето, а той беше човек с характер. — Няма да забележиш как ще започнеш да боготвориш бездушните.

— Но те не са бездушни…

Много години минаха, но в ушите му все още звучи викът на отчето: „Върви си в стаята и не ми се мяркай пред очите! До сутринта да си научил двете глави наизуст! Може пък това да те вкара в правата християнска вяра.“

Като си спомни това, Кейн запали нова цигара и се усмихна. Знаеше, че пуши прекалено много. И пие. Но не прекалява с пиенето, защото тогава става напълно беззащитен пред атаката на страничните мисли.

На четиринайсет години избяга от къщи. Иначе трябваше да отиде в поправително училище. Разбира се, изгуби отец Шлиман, но как, дявол да го вземе, можеха да съжителстват в един мозък чувствителен юноша и рационален свещеник? Познават ли психолозите случаи на садистичен мазохизъм? Кейн знаеше прекрасно: има такова съчетание.

И трябва да е благодарен, че телепатичните му способности се разпростират до около двеста ярда. Дете, което може да чете мисли, съвсем не е беззащитно. Като избяга от къщи, лесно преодоля бюрократичните спънки и ужасите на престъпния свят. После обходи почти цялата страна и си избра съпружеска двойка, която в края на краищата го осинови.

Като дойде на себе си, Кейн се изправи, хвърли цигарата и я смачка с крак. Хиляди примера от неговия богат житейски опит показваха, че в този жест се крие някакъв тайнствен еротичен символ, но… А как иначе, дявол да го вземе, може да се смачка фас?! В оръжието също има някакъв фалически символ, но можеш ли без пистолет?

Оръжието… Спомни си как през 1949 година трябваше да се измъкне от казармата. Беше вече доста пътешествал и искрено вярваше, че Америка си заслужава неговата защита. Не беше трудно да прекара психиатъра от наборната комисия. Признаха го за неврастеник. Е, ако беше изкарал две години в затворен кръг от хора, и без това щеше да стане. Нямаше избор, но не можеше да се освободи от мъчителната мисъл за позорната си постъпка.

Но нима ние всички не грешим? И има ли на тази планета поне едно същество, освободено от тежкия товар на срама?

От магазина отсреща излезе мъж и Кейн по навик влезе в контакт с мозъка му. Направо беше невъзможно да се проследява озвученият ход на мислите му — всичко в един организъм е взаимно свързано. Паметта не е просто един пасивен склад за информация; паметта е някакъв непрекъснат процес, който протича някъде извън границите на съзнанието. Просто защото ние постоянно се обръщаме към своето минало. И колкото по-емоционален е споменът, толкова по-силно е излъчването, толкова по-лесно е улавянето му…

Казва се… няма значение, личността е уникалнна като отпечатъка на пръстите. Кейн беше свикнал да разглежда хората като многоизмерни, изпъстрени със символи карти. Там името изобщо не изпълняваше някаква важна роля.

Мъжът беше професор по английски в университета, на четирисет и две, женен, с три деца. Изплаща жилищен заем. Спокоен и стабилен характер, шегаджия. Колегите му го уважават. Винаги готов да помогне. Сега към размишленията му за утрешните лекции се прибавяха и обертоновете за плановете му да иде на кино. Както и тягостното усещане, че въпреки всички лекарски уверения той може би има рак.

Следваше списъкът на престъпленията. Като дете измъчвал коте… Отдавна потиснат и забравен Едипов комплекс… Онаниране… Дребни кражби… Накратко, нищо особено. Преписвал на изпити, после някакъв несръчен опит… през първата нощ с жена… нищо не се получило… бил прекалено притеснен… После някаква кавга в кафене. (Слава богу, че Джим, свидетелят на срама му, вече живее в Чикаго.) А още по-късно: стомашно разстройство по време на официален прием… позорното му мълчание, когато уволняваха стария Карвър… нямаше сили да възрази на декана… И сега: колко досаден е малкият ревльо… не те оставя спокойно да дочетеш Розамънд Маршал… да огледаш спокойно стегнатите в шлифери високи момичешки гърди… пък и тези гадни академични интриги — ха, да дадат на Симънсън научна степен!… само защото е хубавец… и онзи лепкав и срамен страх през нощта, когато разбра, че смъртта го дебне…

И какво от това? Професорът е достоен човек, добър и честен, неговият вътрешен свят принадлежи само нему и на неговия Ангел Хранител. Съвсем малка част от тайните му помисли се реализират в живота. Тогава нека пази спокойно спомените си за себе си.

Кейн го остави на мира.