Пол Андерсън: Господарят на хилядите слънца

— Всичко, което си представи човек, непременно съществува някъде във Вселената — разсъждавах аз. — Планетите са такова огромно количество, с такива разнообразни условия на тях, че съществуват най-различни форми на живот, разум и култури. Често ми се е налагало да посещавам светове, където се подвизаваха огнедишащи дракони или потайни гномове бяха създали такива чудеса, че биха омагьосали и привиденията от бабешките приказки. Попадал съм и на места, където обитаваха магьосници и използуваха телепатична псевдохипноза. Знаете ли, няма такава, дори най-невероятна приказка, която да няма някакъв шанс да се окаже действителност някъде на другия край на Галактиката или дори по-далеч.

Леърд се съгласи с кратко кимване.

— Да, така е — отговорът му бе странно мек и мъчителен. — Ето как аз веднъж пуснах джина от бутилката.

— Гледай ти, колко интересно! И как се държа той?

— Той ме уби!

Тъкмо бях решил да се разсмея весело на шегата и устата ми се отвори, когато погледнах Лейърд и веднага побързах да я затворя. Той бе абсолютно сериозен. При това не изкуствено, като артист, който се опитва да изиграе комична роля. През погледа му мина нещо жалко, мрачно и по странен начин се обърка с ужасяващо студен сарказъм.

За съжаление, познавах го зле… И никой друг не можеше да се похвали с нещо повече. Времето предпочиташе да си прекарва в Галактическото Търсене, да блуждае сред хиляди страшни планети, на които човек дори не искаше око да хвърли. Рядко се връщаше в Слънчевата система и оставаше по-кратко от който и да било негов колега. Какво всъщност е намерил, предпочиташе обикновено да не приказва.

Иначе бе здрав и як, висок над шест и половина фута, с мургаво лице и орлов поглед с удивително ярки зеленикаво-сиви очи. Това, че вече не бе млад, можеше да се види само по малкото сребърни нишки в косите. Не обичаше да говори и почти не се смееше, но бе с всички вежлив. Тези които го познаваха от преди тридесет години и знаеха, че бе един от най-смелите и весели офицери на Слънчиевия флот, смятаха, че по време на Метежа нещо бе ударило силно психиката му и никакъв лекар не можеше да открие причината за промените. А самият той не разказваше нищо. След войната потърси назначение в Космическото Търсене и заседна в него.

Тази вечер ние се оказахме сами в хола на Лунното отделение на Изследователския Клуб, който се намираше в едо здание извън главния купол на Селена-Център. Настанихме се в ъгъла до грамадното стъкло и си поръчахме центавриански коктейл и водихме доста принуден разговор. Събеседника ми почти не се намесваше и аз не успявах да разбера, има ли нужда от водения разговор и въобще от някакво общество.

Просторната зала бе почти празна. Прозорците ни показваха величествения и същевременно див лунен пейзаж. Натрупаните канари по края на близкия кратер, зад който се простираше черна пустиня, бяха заляти от синята земна светлина и изглеждаха фантастично. Отгоре ни покриваше мракът на Космоса, опръскан с безброй искри на застиващите пламъци.

— И защо тогава сте все още жив — поинтересувах се аз.

Той се разсмя и то отново достатъчно тъжно.

— Да ви разкажа ли? Аз зная, че вие няма да повярвате. Впрочем има ли някакво значение? Алкохола ме кара да се отпускам, тогава си спомням миналото и започвам да разказвам тази история.

Той се облегна с удоволствие в креслото.

— Джин го наричам с голямо приближение — започна той. — По-скоро бе призрак. И планетата му бе истински призрак. Дори преди един милион години, когато на Земята още не се е бил появил човека, те са били велики и мощни. Знаели са толкова много, че дори са се научили да гасят звездите. Но изведнъж цивилизацията им изчезнала и загинала. Изглежда собственото им оръжие ги е унищожило. Загинали са в бушуващи пламъци, останали са само развалините, натрунаните отломки и безкрайната пустиня… и разбирасе, джинът в бутилката.

Аз си налях още едно питие и докато пиех се опитвах да разбера, какво има пред вид. Дори се засъмнявах, наред ли е този силен на вид човек с резки черти на умореното си лице. Не успях да разбера. Случвало ми се е с такива хора да се срещам сред звездите, каквито и в кошмарен сън трудно ще видиш. Гледаха ме хора с празни очи. Те се завръщаха от Космоса, който бе изпълнил мозъка им със студ и слабата преграда на разума някъде бе поддала и се бе пропукала. Смята се, че астронавтите лесно се влияят. Кълна се в Светия Космос, това не е тяхна вина!