Пол Андерсън: Господарят на хилядите слънца

Изведнъж някъде горе…

Донесло се буботене… Нещо започнало да се спуска… вече било по-ниско от звездите и луната. Не, не и не! Само да не е кораб на джанярите. Само сега не! Дойдат ли, край на всичко. Той си спомнил, че преди няколко минути стрелката на гравимагнетичния детектор показвала надолу към дълбините на пирамидата. Той се спуснал натам, спрял за миг да се ослуша и усетил сърцето му да замира.

Душата му се изпълнила с безсилна ярост. Той заругал, а вятърът подхванал думите, понесъл ги със себе си и каго ги смесвал с пясъка и прахта ги погребал в мъртвешкото мълчание на безкрайната Долина на Боговете. Погледът му се спрял на разузнавателния кораб. Той бил закрит от сянката на пирамидата и освен това младежът се сетил да го зарови в пясъка. Разбира се, ако джанярдите употребят металотърсач, усилията му са били напразни. Корабчето е наистина бързо, но съвсем безоръжно. Освен това самият той лесно ще бъде проследен в лабиринта пирамиди и те ще проникнат в хранилището. На практика станало така, че именно той довел врага до оръжието, което е способно за миг да унищожи Земята. Ръката му стискала инстинктивно дръжката на бластера. Изобщо, безполезна играчка! Накрая се решил. Ругаейки с пълен глас всичко на света, той се обърнал и се напъхал в отвора на пирамидата.

Запалил фенерчето си и видял безкрайни коридори, които водели навътре в утробата на пирамидата. Мъждукащото пламъче заиграло по стените, сенките се размърдали и разбъркали. Изглеждало, сякаш са оживели призраците на тези, които са съществували тук преди милион години и сега се тълпят да го погълнят. По каменният под отмерено прозвучали ботушите му и ехото, като подхванало ритъма на стъпките, се отразило от стените и се понесло напред по виещия се коридор. Обхванал го първобитен ужас, към който се присъединило отчаянието. Нали той се спускал в гроба на хилядолетията, в гроба на Полубоговете, повелителите на вселените. Като събрал цялото си мъжество, той се заставил да тича, без да се спира и оглежда.

Все по-ниско, ниско, ниско…

Завоите на тунелите, стръмните стълби и кладенци, го водели към сърцето на великата древна цивилизация. В този лабиринт би се заблудил всеки и постепенно би замръзнал или умрял от глад. Лейърд никога не би намерил правилния път към хранилището ако не бил ключът, открит в доклада на Мърчисън. Още малко и…

Той просто влетял в стая, която приличала на чакалня. Пред него зеела врата отворена като огромна хищна паст, поне педесетина фута висока. Той си поел дълбоко въздух и влязъл вътре. Това било хранилището. Почувствувал се като дребна мравка във величествен храм.

Фенерът му хвърлял лъчите си на различни предмети от метал и стъкло. Сияели материали, които не познавал. Всичко това било погребано милиони години тук, в тъмата. Той не знаел, как работи тази техника. Започнал да натиска различни копчета и нещо се раздвижило. Тихото бръмчене било последвано от светване на разни лампички. Побоял се повече да опитва на тъмно. За да прибере цялото това богатство на кораба си, му трябвало да намери антигравитационно устройство. Ех, да му се удаде да закара всичко това на Земята!? Там учените биха се справили с неизвестните устройства. А сега бил длъжен да надхитри преследващите го врагове.

Той се озъбил в хитра гримаса и включил по-ярко фенера си. Светлината достигнала един саркофаг, отразила се от уродливите корпуси на някакви апаратури, които въплъщавали в себе си мъдростта на създателите си, които умеели така леко да разпалват звезди и да управляват движението на планетите. До появата на противниците той трябва да използува поне нещо от това! Може би ще успее с един удар да ги унищожи, като свръхгерой от развлекателен филм. Такава мисъл му минала през главата. Или пък да унищожи тези машини, преди джанярдите да са ги намерили. Как можел да не отчете подобна възможност? Защо не бил взел със себе си достатъчно взрив да прати по дяволите цялата тази мошинария?

Нужно му било да напрегне цялата си воля и да спре хаотично бягащите мисли. Той се вгледал в обкръжаващото го. На стените имало разни рисунки, някакви пиктограми, помътнели от времето, но още различими с поглед. Те явно показвали пътя към хранилището. Индивидите на Нови Египет приличаха на хората. На външен вид били мургави с тъмни коси, с лица с резки черти, а на ръст високи и масивни.

Изведнъж в очите му се хвърлила една схема. Тя показала като комикс последователност на действия. Човекът взимал прозрачен шлем, слагал го на главата си и леко завъртвал някакъв регулатор. Той изпитал силно желание да извърши това, но кой знае какво щяло да стане?