Пол Андерсън - Кръстоносци в космоса

Когато командирът на космическия кораб погледна навън, настолната лампа плисна върху лицето му сноп светлина, който преряза тъмните контрастни сенки наоколо. Един люк зееше отворен към чуждоземната лятна нощ.

— Е, какво става? — запита той.

— Завърших превода, сър — отговори социотехникът. — Отне ми доста време, защото се наложи да търся етимологична аналогия със съвременните езици. Докато превеждах обаче, успях да науча достатъчно, така че мога да говоря с тези… същества.

— Добре — промърмори командирът. — Сега може би ще разберем какво е всичко това. Гръм и мълнии! Очаквах какво ли не тук, но не и такива неща!

— Разбирам как се чувствате, сър. Макар всичко да изглежда толкова очевидно, на мен ми е трудно да повярвам, че то е станало така, както е описано.

— Много добре, веднага ще го прочета. Уви, няма покой за блуждаещите души.

Командирът кимна с глава на социотехника, че е свободен, и той напусна кабината. После за миг остана неподвижен, отправил невиждащ поглед към документа пред себе си. Книгата беше респектиращо древна — старинен пергаментов манускрипт между масивни корици. Самият превод представляваше най-прозаичен машинописен текст. Но въпреки това той почти изпитваше страх да разгърне страниците: боеше се от това, което би могъл да открие. Разказваше се за някаква невероятна катастрофа преди повече от хиляда години а последиците от нея се усещаха и до ден днешен.

Капитанът се почувства много нищожен и самотен. До дома беше далече-далече. Нямаше как… Той започна да чете.

Архиепископ Уилям — един високоерудиран и достопочтен духовник — ми нареди да опиша на английски език онези грандиозни събития, на които бях скромен свидетел. Вземам перото в името на Бога и на моя светец-покровител с вярата, че те ще укрепят силите ми на хронист в името на бъдните поколения, които ще могат да извлекат поука от разказа за военния поход на сър Роджър дьо Турнвил и ще се научат оттам ревностно да славят Всевишния, по волята на Когото стават всички неща на този свят.

Ще опиша събитията точно както ги помня, без да омаловажавам или да разкрасявам нещо, още повече че по-голяма част от лицата, за които става дума, вече са мъртви. Самият аз бях крайно незначителна фигура, но тъй като е полезно хронистът да е добре познат на читателите, за да могат те да съдят доколко той заслужава доверие, ще кажа първом няколко думи за себе си.

Роден съм четиридесет години преди започването на моя разказ и бях най-малкият син на Уот Браун. Той бе ковач в Ансби — градче в Североизточен Линкълншър. Тези земи бяха дадени в ленно владение на барон Дьо Турнвил, чийто древен замък се издигаше на един хълм над града. Там имаше също малко абатство на Францисканския орден, в което бях приет като момче. Тъй като придобих известни умения в четенето и писането — като че ли единствените способности, които притежавам, — често ми възлагаха да обучавам на тези изкуства новопостъпилите послушници и децата на миряните. Преведох момчешкия си прякор на латински и го взех за свое духовно име като един пример на смирение, така че оттогава се нарекох брат Парвус 1 1 Pavrus — лат.: малък, нищожен, незначителен. — Бел. прев. , защото съм дребен на ръст и грозноват, макар че лесно си създавах авторитет сред своите връстници.

В лето Господне 1345-о сър Роджър, който по онова време беше барон, събираше войска от рицари, за да се присъедини към нашия могъщ крал Едуард III и към сина му във Френската война 2 2 Френската война — Стогодишната война между Англия и Франция, продължила с малки прекъсвания от 1338 г. до 1453 г. — Бел. прев. . Ансби беше място на сбора на войските. Към началото на май всички бяха там. Разположиха се на лагер в общинската мера и превърнаха нашето тихо градче в огромен бардак.

Стрелци с лъкове и арбалети, копиеносци и кавалеристи се тълпяха из калните улици, пиеха, играеха комар, задиряха жените, пускаха солени шеги или се караха, излагайки на опасност своите души и нашите къщи със сламени покриви. И наистина ние загубихме две къщи в резултат на пожар. Въпреки тези обстоятелства обаче те внесоха в нашия живот един непознат дух, едно чувство за слава толкова силно, че и най-изпадналите крепостни селяни мечтаеха да тръгнат на поход, ако беше възможно. Дори и аз не останах чужд на такива желания. За мен те можеха и да се сбъднат, защото учех на четмо и писмо, а също и на смятане сина на сър Роджър. Баронът говореше, че има намерение да ме направи свой писар, но моят абат се колебаеше дали да даде съгласието си за това.