Пол Андерсън - Кръстоносци в космоса

— Той не говори нито един от известните езици, милорд.

— Глупости! Всички демони знаят най-малкото латински. Той просто се инати.

— Може би се нуждае от кратка среща с твоя палач? — попита лукаво рицарят сър Оуен Монтебеле.

— Не, моля ви, по-добре не правете това — казах аз. — Той, както изглежда, е много схватлив. Вече повтаря много думи след мене и аз не вярвам той просто да се прави, че не разбира. Дайте ми няколко дни и аз може би ще съм готов да разговарям с него.

— Няколкото дни могат да се окажат твърде фатални — възропта сър Роджър. Той хвърли говеждата кост, която глозгаше, на кучетата и шумно облиза пръстите си. Лейди Кетрин го погледна осъдително и посочи купата с вода и кърпата пред него.

— Съжалявам, скъпа моя — смотолеви той. — Никога не мога да запомня тия новотии.

Сър Оуен го извади от неловкото положение, като попита:

— Защо казваш, че няколко дни ще да бъдат твърде много? Сигурно не очакваш друг кораб?

— Не, но хората ще бъдат по-неспокойни от всякога. Ние бяхме почти готови да потеглим на поход, когато това се случи.

— Е, и? Нима не можем да тръгнем в уреченото време?

— Не, глупако! — Юмрукът на сър Роджър се стовари върху масата. Един бокал подскочи. — Не разбираш ли каква възможност е това?! Сигурно самите светии ни я дават!

Докато ние стояхме чинно по местата си, той припряно продължи:

— Можем да съберем цялата войска в това нещо. Коне, крави, прасета, кокошки — няма да имаме никакъв проблем с провизиите. Можем да вземем и жените заедно с всички удобства на домашното огнище! А защо не и децата?! Реколтата, която оставяме, няма значение. Тя може да бъде без стопанин известно време, а е и по-сигурно да сме всички заедно — в случай че имаме ново посещение. Не знам каква сила има в този кораб, освен да лети, но самото му появяване ще предизвика такъв ужас, че едва ли ще се наложи да се бием. Така че ще го прекараме през Ламанша и краят на Френската война ще настъпи до един месец, не ви ли е ясно? След това ще отидем да освободим Светите места и ще се върнем тук за жътвата!

Дългото мълчание бе рязко прекъснато от такъв ураган от възторзи, че моите немощни протести бяха удавени в тях. Убеден бях, че този план е безразсъден отначало докрай. Изглежда, лейди Кетрин и неколцина други споделяха това мнение. Но останалите се смееха и викаха така, че залата закънтя. Сър Роджър обърна ентусиазираното си лице към мен:

— Всичко зависи от теб, братко Парвус. По въпросите на словото ти си най-добрият сред нас. Трябва да накараш демона да говори — или да го научиш на това, все едно. Той трябва да ни покаже как да управляваме кораба…

— Благородни господарю… — понечих да възразя аз.

— Добре! — Сър Роджър така ме тупна по рамото, че аз се задавих, и едва не паднах от мястото си. — Знам, че ще се справиш. За награда ще имаш привилегията да дойдеш с нас!

Изглеждаше като че и градът, и войската са обезумели. Несъмнено единственото мъдро решение беше да се изпратят по куриер послания до епископа, а може би и до самия папа, за да се моли за тяхното пътуване. Но нямаше време. Всички искаха да заминат — незабавно. Жените не желаеха да оставят мъжете си, родителите — своите деца, ни то пък девойките — своите любими. И най-презреният ратай поглеждаше към небето от своята нивичка и мечтаеше как ще освободи Светите места, а междувременно ще натрупа ковчеже със злато. Какво друго и би могло да се очаква от хора, в чиито вени тече кръвта на сакси, викинги и нормани.

Върнах се в абатството и прекарах нощта коленичил, молейки се за някакво знамение. Но светците не отвърнаха на молитвите ми. На заранта отидох с натежало сърце при абата и му казах какво е наредил баронът. Той се ядоса, че няма възможност да се свърже с църковните архиереи, но реши, че ще е най-добре, ако се подчиним. Бях освободен от други задължения, за да мога да проуча как ще разговарям с демона. Подготвях се за борба с нечистото създание и слязох в килията, където беше затворено. Това беше тясна сутеренна стая, която използваха за покаяния. Брат Томас, нашият ковач, беше забил скоби в стените и бе приковал към тях съществото с вериги. То бе проснато върху наръч сено: страховита гледка в мрачината. Когато се изправи при моето влизане, веригите му издрънчаха. Нашите реликви лежаха в ковчежетата си наблизо, извън нечестивия му досег, така че бедрената кост на свети Озберт и млечният кучешки зъб на свети Уилибалд да му попречат да разкъса веригите си и да избяга обратно в пъкъла. Аз, разбира се, нямаше изобщо да съжалявам, ако това бе сторено.