Пол Андерсън - Краят на пътя

С времето телепатията го научи на търпимост. Да не очаква много от първия срещнат. Никой не е безупречен. Е, може би отец Шлиман и още неколцина… Не, и те си бяха нормални хора, и те си имаха слабости. Разликата може би е в това, че по-добре познаваха света.

А неговата собствена вина? Бог е свидетел, не е по-добър от останалите. Дори може би е по-лош, но нима е виновен — така са се стекли нещата. Ако например изпитваш полово влечение, но съзнанието ти не може да съществува съвместно с нейното, тогава животът става безкрайно страдание. Трябваше често да сменя гаджетата си, но беше безсилен да се противопостави на аскетичното възпитание през юношеството.

— Извинявайте, да имате огънче?

„Лина е мъртва и никога няма да свикна с мисълта, че няма да я видя повече. Как сега ще понеса страданията на самотния живот…“

— Заповядайте.

Това е най-страшното: да споделяш техните болки и да не можеш да им помогнеш с нищо, освен с клечка кибрит.

Мушнал ръце в джобовете, Кейн пое към университета. Спря се на Оксфорд стрийт — вдясно бяха двете огромни унниверситетски сгради. Другите се виждаха зад евкалиптовата горичка. През процеждащата се през короните светлина тревата изглеждаше червена. Като опипа мозъка на минаващия наблизо студент, Кейн научи къде се намира библиотеката. Огромно, добре подредено книгохранилище. Може би там някъде се крие отговорът на неговия проблем.

Разрешение да работи с библиотечните фондове имаше: млад талантлив писател търси материали за нов роман.

Докато пресичаше Оксфорд стрийт, Кейн неволно се усмихна. Литературата беше кажи-речи единственото, с което можеше да се занимава. Животът на село го спасяваше от досега с възпалените мозъци на гражданите. Способността да чувства и разбира душите им, а също и фактът, че само пет минути на оживено място му даваха материал за цяла дузина разкази, му осигуряваха добър доход. Дразнеха го само неизбежната в такива случаи популярност, свързаните с издаването на книгите делови пътувания, срещите с читателите, литературните салони… Не ги обичаше. Предпочиташе да живее в сянка.

Казаха, че никой, освен агентът му, не знае кой е истинският Б. Травен. Тогава на Крейн му хрумна, че може би този Б. Травен е сроден нему. И след доста време стигна до извода, че… Не, на Земята той е единствен, безкрайно самотен мутант, ако не се брои…

Вече три години тази мисъл не му даваше покой. Спомените отново нахлуха. Сякаш отново бе седнал в ресторант-вагона на нощния експрес, пронизващ просторите на Уайоминг. И когато в мрака профуча насрещният влак, нещо сякаш го опари… изтърва чашата… нейната мисъл удари мозъка му като светкавица… разпознаха се… После контактът пропадна. Тогава, дявол да го вземе, трябваше да дръпне внезапната спирачка. И тя трябваше да направи същото… Те бяха длъжни да спрат влаковете, да слязат и да си протегнат ръце.

Сега е вече късно. Минаха три години в уморителна празнота. Някъде наоколо е живяла млада жена; тя също е притежавала телепатични способности… Докосването с нейния разум го изпълваше с нежност.

Не знаеше нищо за нея. Обърна се към частни детективи. (А какво можеше да им каже? „Търся едно момиче, което пътуваше в еди кой си влак?“) Обявите във всички големи вестници също не дадоха резултат, ако не се броят няколкото странни писма. Може би тя не чете колонките с лични обяви — той също никога не поглежда към тях. Като човек, който тънко разбира и улавя човека, намираше в тях твърде много болка и страдания…

Може би библиотеката ще го наведе на някакви следи. Както е известно, ако в едно крайно пространство има две точки, една от които е в постоянно движение, за да обходи всички безкрайно малки обеми dV, тя непременно ще се сблъска с втората, при това в крайно време… Но само при условие, че онази, другата, през цялото време е неподвижна.

Кейн започна да се спуска по криволичещата алея към входа. Уморен полицай проверяваше дали минаващите коли имат необходимите разрешителни. Парадокс на прогреса: цял тон стомана премества в пространството един-двама толкова бързо и сигурно, че става практически независима. При това непрекъснато изгаря невъзстановимия нефт и души градовете. Телепатичното общество трябва да бъде организирано по-рационално: да проследиш и излекуваш и най-малките потресения на детската душа, да бъде изчегъртан дебелият слой от вини и пороци, хората да не могат да се убиват — просто защото ще чувстват болезнено смъртта на другия…