Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Известно време високата мургава девойка мислела, че ще се омъжи за сина на златаря. Часове наред седяла мълчаливо край него и слушала думите му, но изведнъж нещо взело да я плаши. Сторило й се, че зад словата за девиче целомъдрие се крие сласт, по-страхотна, отколкото у всички останали. Понякога дори й се струвало, че докато говори, ръцете му пълзят по снагата й. Взела да си го представя как я опипва и мачка в белите си ръце и как похотливо я оглежда. Нощем го сънувала, че хапе снагата й и лиги се стичат от устата му. Тоя сън й се явил три пъти и после заченала от другия, оня, дето все мълчал, ала в миг на страст наистина я захапал по рамото, та дни наред следите от зъбите му не можели да се изличат.

След като високата мургава девойка се запознала е доктор Рийфи, изпитала желание никога да не си отиде от него. Една сутрин влязла в кабинета му и преди да продума, той сякаш знаел какво се било случило.

В кабинета на доктора имало пациентка, съпругата на книжаря в Уайнсбърг. Като всички едновремешни провинциални доктори, доктор Рийфи вадел и зъби и жената в кабинета, притиснала кърпичка към уста, чакала и стенела. Мъжът и също бил там и когато докторът изтръгнал зъба, двамата извикали и кръв шурнала по бялата рокля на жената. Високата мургава девойка въобще не погледнала към тях. Когато жената и мъжът си отишли, докторът се засмял:

— Ще ви поразходя с двуколката из околността — казал той.

Седмици наред високата мургава девойка и докторът били заедно почти всеки ден. Състоянието, което я довело при него, прераснало в заболяване, ала тя вече заприличала на човек, открил сладостта на уродливите, сгърчени ябълки и не можела да си представи, че ще хареса съвършените закръглени плодове, каквито ядат в градските апартаменти. Есента след запознанството й с доктора тя се омъжила за него, а пролетта се поминала. През цялата зима той й четял откъслечните мисли, които бил надраскал върху хартийките. Прочитал ги, разсмивал се и отново ги напъхвал в джобовете, за да се превърнат в кръгли и твърди топчета.

Елизабет Уилард, майката на Джордж Уилард, бе висока и суха, с лице, осеяно от белезите на едра шарка. Макар само четиридесет и пет годишна, неведома болест бе изпила жарта от нейното тяло. Бяло и бездушно, тя сновеше из запуснатия стар хотел, гледаше избелелите тапети и оръфани килими, а когато имаше сили, вършеше работата на прислужница и подреждаше леглата, изцапани от преспалите в тях затлъстели пътуващи търговци. Мъжът й, Том Уилард, спретнат, строен, с изопнати рамене и енергична войнишка стъпка, с черни мустаци, приучени да се вият право нагоре, се мъчеше въобще да не мисли за нея. Високата й призрачна сянка, която бавно се плъзгаше из коридорите, той приемаше като укор срещу себе си. Спомнеше ли си за нея, кръвта нахлуваше в главата му и той почваше да ругае. Хотелът не носеше доходи, бе вечно на ръба на разорението и на Том Уилард му се щеше да се махне. Старата сграда и жената, която живееше там с него, той смяташе за нещо пропаднало и загубено. Хотелът, където бе започнал живота си с толкова надежди, сега бе призрачна сянка на онова, което един истински хотел трябва да бъде. И когато се движеше делово и напето из улиците на Уайнсбърг, често-често се извръщаше рязко назад от страх, че призракът на хотела и на жената вътре го преследват дори навън.

— Проклет да е тоя живот, проклет да е! — изломотваше безпомощно той.

Том Уилард имаше слабост към местната политика и от години бе лидер на демократите в това изцяло републиканско градче. Ще дойде ден, казваше си той, когато политиката ще се обърне в моя полза и тогава за всичките тия години на безкористна служба ще получа богата отплата. Мечтаеше да го изберат в Конгреса, дори да стане губернатор. Веднъж на събрание, когато един от по-новите членове на партията взе да се бие в гърдите за преданата си служба, Том Уилард кипна и побеля като платно:

— Я си затваряй устата! — ревна той и изгледа всички наоколо. — Какво разбираш ти от вярна служба? Кой си ти, сополанко такъв? Я се замисли за моето дело! Аз открай време съм демократ, тук, в Уайнсбърг, където това се смяташе за престъпление! В ония години нас с пушки ни гонеха!

Между Елизабет Уилард и единствения й син Джордж съществуваше дълбока и неизказана привързаност и тя почиваше на една моминска мечта, вече отдавна погребана. Пред сина си тя бе сдържана и плаха, ала нявга, додето той шареше из града, отдаден на своите репортерски задачи, тя влизаше в стаята му, затваряше вратата след себе си и се отпускаше на колене край прозореца пред писалището му, приспособено от кухненска маса. В стаята му тя се отдаваше на нещо като обред — полумолитва, полуповеля, — отправен към небесата. В момчешката фигура копнееше да съзре нещо почти забравено, някаква възродена частичка от нейната някогашна същност. И затова молеше бога: