Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Още в самото начало, когато светът бил млад, съществували какви ли не мисли, но истината не била позната. Човекът сам сътворил истините и всяка истина представлявала съчетание от множество неясни мисли. Истините плъзнали по целия свят и всички те били, прекрасни.

Старият писател бе вмъкнал стотици истини в своята книга. Не бих се наел да ви ги изброя. Там бяха истината за целомъдрието, истината за страстта, истината за охолството и нищетата, за сребролюбието и прахосничеството, за нехайството и покварата. Десетки, стотици истини и всичките — прекрасни.

И тогава дошли хората. Кой както свърнел, грабвал по някоя истина, а тия, по-силните, отмъквали по дузина.

Истините били тия, дето превърнали хората в гротески. Старият човек си изработил доста сложна теория за тях. Вярвал, че в мига, щом някой се улови за една истина, назове я своя истина и подчини живота си на нея, той се превръща в гротеска, а истината, която е обсебил, става лъжа.

Сега разбирате как старецът, преизпълнен със слова и отдал на писане целия си живот, би могъл да изпише стотици страници на тая тема. Ала темата можело така застрашително да нарасне и изпълни съзнанието му, та самият той да се превърне в гротеска. Спасил се е — според мен — по същата причина, поради която не публикувал книгата си. Спасило го младото същество, вселило се в него.

А що се отнася до стария дърводелец, дето натъкми кревата на писателя, споменах го, защото той, както и мнозина от ония, които наричаме обикновени хора, много наподобява на една от най-разбираемите и най-харесваните гротески от цялата книга.

По полусрутения чардак на паянтова дървена къщица, кацнала на ръба на клисурата недалеч от градчето Уайнсбърг, щата Охайо, припряно крачеше напред-назад възпълен дребничък човек. Отвъд ширналото се поле, засято уж с детелина, а родило жълти гъсталаци от синапени бурени, той виждаше шосето, по което се търкаляше фургон, натоварен с берачите, дето се завръщаха от нивите. Берачите, все млади мъже и девойки, се кикотеха и шумно крещяха. Момче със синя риза скокна от фургона и се опита да повлече след себе си една от девойките, която писна и кресливо се възпротиви. Нозете на момчето вдигнаха от пътя облак прахоляк, който се понесе нагоре и затули лика на залязващото слънце. Откъм ширното поле долетя остър момински глас.

— Ех и ти, Уинг Бидълбаум, вземи, че се среши, косите ти влизат в очите! — Тия повелителни слова се отнасяха за плешивия човечец, чиито неспокойни малки ръце пъплеха към бялата лисина над челото, сякаш трескаво оправяха кичури от гъсто заплетени къдрици.

Уинг Бидълбаум, вечно наплашен и преследван от призрачните сенки на недоверието, по никой начин не се смяташе за част от живота на градчето, което обитаваше вече цели двайсет години. От всички жители на Уайнсбърг се бе сближил само с един. С Джордж Уилард, сина на Том Уилард, собственик на хотела „Ню Уилард Хаус“, бяха завързали нещо като приятелство. Джордж Уилард бе репортер в „Уайнсбърг Ийгъл“ и някога привечер хващаше шосето и стигаше до къщицата на Уинг Бидълбаум. И сега, докато старият човек крачеше напред-назад по чардака и ръцете му припряно се мятаха из въздуха, той се надяваше Джордж Уилард да намине и постои вечерта при него. Щом се скри фургонът с берачите, той прекоси полето сред избуялите синапени бурени и като се покачи по дъсчената ограда, жадно загледа пътя към града. Постоя малко така, като потъркваше длани и шареше с очи ту нагоре, ту надолу по пътя, но после го налегна някакъв страх, хукна обратно към къщи и пак закрачи по чардака.

Уинг Бидълбаум, който от двайсет години бе загадката на града, в присъствието на Джордж Уилард сякаш се отърсваше от своята боязливост, мъглявата му особа изплуваше над морето от съмнения и поглеждаше на света с нормални очи. Когато младият репортер бе до него, той дори се осмеляваше да мине посред бял ден по Мейн Стрийт, а друг път, крачейки неспирно по разнебитения чардак, възбудено разказваше нещо. Гласът му, иначе плах и треперящ, тогава ставаше остър и звучен. Приведената му фигура се изопваше. Както рибата се изплъзва от ръцете на рибаря и с гъвкава извивка скача обратно в потока, така и Бидълбаум, безмълвният, ставаше разговорлив, мъчейки се да облече в слова всички мисли, трупали се в главата му през дългите години на мълчание.

Уинг Бидълбаум говореше много с ръце. Изразителните, източени пръсти, вечно неспокойни, вечно търсещи убежище в джобовете или зад гърба му, в такива моменти се овладяваха и ставаха лостове на неговия разговорен механизъм.