Рей Бредбъри - Ремембрънс, Охайо

Появиха се тичешком през горещия неподвижен прахоляк на градчето, сподиряни от черните сенки, които слънцето прогори под тях.

Задържаха се за огради. Вкопчваха се в дървета. Хващаха се за люлякови храсти, които не им даваха опора, олюляха се и се вкопчиха един в друг, после продължиха да тичат и погледнаха назад. С внезапна отчетливост пустата улица се втурна към тях. Ахнаха и се завъртяха в непохватен танц.

И тогава го видяха и възкликнаха като пътешественици, съзрели мираж по пладне, невероятен остров, обещаващ прохладен бриз и водни поляни от стопени забравени снегове.

Най-отпред се издигаше млечнобяла къща с покрита с лоза веранда, в която бръмчаха златисти пчели.

— У дома — каза жената. — Тук ще сме в безопасност!

Мъжът примигна изненадано към къщата.

— Не разбирам…

Но стигнаха до верандата, подкрепяйки се един друг, и седнаха на люлката. Тя увисна като везна, която трябва да ги претегли, и това ги изплаши.

Дълго време единственото движение беше лекото й полюшване с мъжа и жената, кацнали несигурно като птички на нея. Улицата разстла пласт гореща прах, гладка, без отпечатъци от стъпки или гуми. От време на време от нищото повяваше вятър, прелиташе през прашния път и утихваше в прохладата на зелените дървета. Всичко друго беше плътно и неподвижно, сякаш опечено. Ако изтичаш на някоя веранда, плюеш върху някой прозорец и избършеш прахта, можеше да надникнеш вътре и да видиш мъртвите, пръснати по голите подове като глинени мумии. Но никой не изтичваше, не плюеше и не надничаше.

— Шшшт — прошепна тя.

Лъчите на слънцето минаваха през листата и сенките трептяха като криле на колибри по застиналите им лица.

— Сега чуваш ли?

Някъде отдалеч смътно се чуха гласове. Обади се сирена, набра сила и замлъкна. Прахта се успокои. Шумовете на света лениво заглъхнаха.

Жената погледна съпруга си, седнал до нея.

— Ще ни намерят ли? Ние избягахме, свободни сме, нали?

Той кимна едва забележимо. Беше на около тридесет и пет, целият четина и розово. Червените жилки в очите му го караха да изглежда много по-румен, по-топъл, по-раздразнителен. Често й казваше, че носи в себе си огромна космата топка, която му пречи да говори и да диша в горещините. Паниката бе постоянен начин на живот и за двамата. Ако сега от сляпото небе върху ръката му паднеше дори и една дъждовна капка, той щеше да се втурне да бяга и да я остави сама.

Езикът й обходи устните.

Движението й го раздразни. Хладнокръвието й го безпокоеше.

Тя се възползва от възможността да заговори отново.

— Толкова е хубаво да поседиш.

Кимането му накара люлката да се залюлее отново.

— Всеки момент госпожа Хейдекер ще се появи с цял кош прясно набрани ягоди — продължи жената.

Той се намръщи.

— От собствената й градина — добави тя.

Лозите се виеха около прохладната тъмна веранда. Двамата се чувстваха като деца, които се крият от родителите си.

Слънчевите лъчи открояваха тънките сребристи власинки по мушкатото в саксията на перилото. Мъжът изпита чувство, че е хванат натясно по зимно бельо.

Внезапно тя стана, отиде да надникне през шпионката и вдигна ръка към звънеца.

— Недей! — опита се да я спре той.

Късно — пръстът й вече натискаше копчето.

— Не работи. — Сложи длан на устата си и заговори през пръсти. — Ама че глупаво! Да звъня на собствената си врата. Защо? За да видя дали няма да изляза на прага и да погледна самата себе си?

— Махай се оттам. — Вече се беше изправил. — Ще развалиш всичко!

Но детската й ръка сякаш сама се плъзна към дръжката на вратата.

— Отключена е! Но защо, винаги я заключвахме!

— Махни си ръцете!

— Няма да се опитвам да влизам. — Неочаквано се пресегна нагоре и пръстите й пробягаха по рамката на вратата. — Някой е откраднал ключа, това е. Откраднал го е, влязъл е и е обрал къщата. Твърде дълго ни нямаше.

— Отсъствахме само един час.

— Не лъжи — каза тя. — Знаеш, че са минали месеци. Не… колко? Години.

— Един час — повтори той. — Седни.

— Толкова дълго пътуване беше. Мисля, че ще седна. — Но ръката й все така лежеше върху дръжката. — Искам да съм свежа, когато викна на майка: „Мамо, дойдохме си!“. Чудя се къде ли е Бенджамин? Такова добро куче.

— Умря — изпусна се мъжът. — Преди десет години.

— О… — Тя отстъпи назад и гласът й омекна. — Да… — Погледна вратата, верандата и градчето. — Нещо не е наред. Не мога да кажа какво точно. Но нещо не е наред!