Рей Бредбъри: Усмивката

На главния площад опашката се бе наредила от пет сутринта, когато петлите закукуригаха нейде далеч из заскреженото градче. Никъде не се виждаха огньове. Навсякъде сред разрушените сгради висеше парцалива мъгла, която сега, с новата светлина на седем часа, започна да се разсейва. Откъм пътя по двама, по трима идваха все нови хора и се струпваха за пазарния ден — денят на фестивала.

Малкото момче стоеше непосредствено зад двама мъже, които разговаряха високо в чистия въздух и звуците, които издаваха, изглеждаха двойно по-силни от студа. Момчето потропваше с крака и духаше в червените си, напукани длани, поглеждаше нагоре към влажните дрехи от зебло на мъжете и после нататък, по дългата опашка мъже и жени пред тях.

— Ей, малкия, какво правиш навън толкова рано? — обади се мъжът зад него.

— Пазя си ред — отвърна момчето.

— Що не се чупиш и да отстъпиш мястото си на някой, дето по̀ разбира?

— Остави момчето на мира — обади се мъжът отпред, като рязко се извърна.

— Майтапя се. — Мъжът отзад сложи ръка на главата на момчето. Момчето я отблъсна, разтърсвайки глава. — Просто си мислех, че е странно едно момче да не си е в леглото толкова рано.

— Момчето е ценител на изкуствата, да ти кажа — рече защитникът на момчето, човек на име Григсби. — Как се казваш, юнак?

— Том.

— Том ще плюе най-точно и ловко, нали, Том?

— И още как!

Смях премина по опашката.

Напред един човек продаваше горещо кафе в нащърбени чаши. Том надникна и видя напален малък топъл огън, над който в ръждясал тиган вреше течността. Не беше истинско кафе. Правеха го от някакви зрънца, дето растяха из полето край града, и го продаваха по едно пени чашата, да си постоплят стомасите; но малко хора си купуваха, малко хора бяха толкова богати.

Том се загледа напред, към мястото, където започваше опашката — до една бомбардирана каменна стена.

— Разправят, че тя се усмихвала — обади се момчето.

— Аха, усмихва се — отвърна Григсби.

— Разправят, че била направена от масло и платно.

— Вярно. И това ме кара да мисля, че тя не е оригиналната. Защото оригиналната, както съм чувал, била нарисувана върху дърво някога много отдавна.

— Разправят, че е стара четири века.

— Може и повече. Никой вече не знае коя година сме, че да бъдеш сигурен.

— Ами нали сега е 2061 година!

— Да, момчето ми, но те така казват. Лъжци. И 3000 да е, и 5000, все толкова ще знаем. Само за миг нещата ужасно се объркаха. И всичко, което ни остана сега, е само отломки и развалини.

Потътриха крака по студените камъни на улицата.

— Още колко има, докато я видим? — запита Том.

— Само няколко минути още. Сложили са я там, заградена с пиринчени колонки и кадифени шнурове — изобщо прелест! — за да удържат хората. И запомни, Том, никакви камъни — не позволяват да се хвърлят камъни по нея.

— Да, сър.

Слънцето се издигна по-високо в небесата, донасяйки топлинка, която накара хората да си свалят кирливите сака и омазнените шапки.

— А защо сме всички тука на тая опашка? — попита след малко Том. — Защо всички тук трябва да плюем?

Григсби не го погледна, а преценяваше слънцето.

— Ами по много причини, Том. — Той посегна разсеяно към джоба си, какъвто отдавна нямаше, за цигара, каквато нямаше. Том бе забелязал милион пъти това движение. — Трябва да има нещо общо с омразата, Том. Омраза към всичко от миналото. И питам те, Том, как стигнахме, до това положение — градовете превърнати в бунища, пътищата озъбени като триони от бомбите, а половината ниви нощем фосфоресцират от радиоактивност? Не е ли всичко това един гаден вертеп, питам те?

— Да, сър, може би.

— Затова е, Том. И намразваш всичко, каквото и да е било то, щом те е докарало дотук — да си съвсем съсипан и опустошен. Такава е човешката природа. Немислимо може би, но такава си е.

— Едва ли има някой или нещо, което да не мразим — каза Том.

— Точно така! Всичките ония отбрани хора от миналото, дето са управлявали света. Та ето докъде сме стигнали в тази четвъртъчна сутрин — кореми, залепнали за гръбнака, студ, пещерен живот и разните му не пуши, не пий, не… всичко не, освен нашите фестивали, Том, фестивалите ни.

И Том се замисли за фестивалите през последните няколко години. Годината, когато струпаха всички книги на площада, изгориха ги, а всеки беше пиян и се хилеше. Или фестивала на науката преди месец, когато домъкнаха последния автомобил, теглиха жребий и на всеки късметлия, който бе спечелил, му позволяваха да стовари веднъж тежкия ковашки чук върху колата.