Рей Бредбъри - Пиян, и в разпореждане на колело

През 1953 г. написах една статия за „Нейшън“, в която защитавах работата си като писател фантаст, макар етикетът да бе приложим може би едва към една трета от продукцията ми за една година.

Няколко седмици по-късно, в края на май, получих писмо от Италия. На гърба на плика с тънък като паяжина почерк бе написано следното:

В. Berenson

I Tatti, Settignano

Обърнах се към жена си.

— Господи, нима това наистина е от онзи Беренсон, великият авторитет по история на изкуството?!

— Отвори го — каза жена ми.

Отворих го и зачетох:

Уважаеми г-н Бредбъри,

През осемдесет и деветте си години живот за първи път пиша писмо като почитател. Току-що прочетох статията ви в „Нейшън“ — „След утрешния ден“. За първи път чета творец в която и да е област на изкуството да заявява, че за да работи съзидателно, човек трябва да се отдаде на работата си, да й се наслаждава като на лудория или на вълнуващо приключение.

Колко различно от тружениците в тежката промишленост, в каквато се е превърнал писателският занаят!

Ако ви се случи да посетите Флоренция, отбийте се да се видим.

И тъй, на тридесет и три годишна възраст аз имах своя гледна точка, стил и начин на живот, одобрен от човек, който ми бе станал като втори баща.

Имах нужда от това одобрение. Всички се нуждаем от някой по-издигнат, по-мъдър и по-стар, който да ни каже, че изобщо не сме луди, че всичко, което правим, е нормално. Не нормално, по дяволите — а чудесно !

Лесно е да се съмняваш в себе си, защото щом чуеш какво казват други писатели, други интелектуалци, все ти иде да се изчервиш виновно. Писането би трябвало да е тежко, мъчително, ужасно изпитание, невероятна всеотдайност и никакво свободно време.

А моите разкази просто ме водят през живота. Те викат, аз ги следвам. Изтичват и ме ухапват по крака — и аз реагирам, като записвам всичко случило се по време на ухапването. Свърша ли, идеята е свободна и полита нанякъде.

Точно такъв живот живях. Пиян, и в разпореждане на колело, както бяха записали в един ирландски полицейски доклад. Пиян от живот, без да знаеш какво те очаква. Но въпреки това си тръгнал, още преди зазоряване. А самото пътуване? Абсолютно равни дози ужас и весело ликуване.

Когато бях тригодишен, майка ми ме мъкнеше на кино по два-три пъти седмично. Първият филм, който гледах, бе „Гърбушкото от Парижката Света Богородица“ с Лон Чейни. В онзи далечен ден на 1923 г. страдах от трайно изкривяване на гръбнака и на въображението. Оттогава се почувствах близък и родствен с всичко тъмно и мрачно. Гледах безброй пъти всички филми на Чейни само и само за да усетя насладата на страха. Фантомът на операта цял живот крачи край мен с аленото си наметало. А когато не бе той, на негово място идваше ужасната ръка, която се появяваше иззад библиотеката в „Котката и канарчето“ и ме приканваше да намеря още скрит мрак в книгите.

После бях влюбен в чудовища, скелети, циркове, панаири, динозаври и — накрая — в червената планета Марс.

От тези примитивни тухли изградих живот и кариера. И именно продължаващата ми любов към всички онези изумителни неща е причина за появата на всичко хубаво в съществуванието ми.

С други думи, аз не се чувствах неудобно в цирковете. А някои хора се чувстват неудобно. Цирковете са шумни, просташки и миришат, ако е топло. Когато са на четиринайсет и петнайсет години, много хора се лишават от любовта си, захвърлят един по един древните си интуитивни вкусове, и когато станат възрастни, у тях няма и следа от веселбата, жара, увлечението, живеца. Други са ги критикували, а после самите те са започнали да се критикуват и да се чувстват неудобно. Когато циркът пристигне в пет часа в студеното и тъмно лятно утро и се чуят звънците му, те не скачат от леглата си и не тичат навън, а просто се обръщат в съня си. И животът отминава.

Аз обаче скачах и тичах. Научих, че съм прав и че всички останали грешат, когато бях на девет. През онази година на сцената се появиха комиксите за Бък Роджърс и аз моментално се влюбих в него. Събирах изрезки и бях от луд по-луд. Приятелите ми ме критикуваха. Подиграваха ми се. Скъсах изрезките. Близо месец бродех из училище като зашеметен и опустошен. Един ден избухнах в сълзи и се запитах що за бедствие се е стоварило отгоре ми. Отговорът бе — Бък Роджърс. Беше си отишъл и животът просто не си заслужаваше да се живее. Следващата ми мисъл бе — това не са мои приятели, те ме накараха да скъсам изрезките, а с тях и собствения си живот. Те са мои врагове.