Рей Бредбъри: Пиян, и в разпореждане на колело

Отново се заех да събирам историите. Оттогава животът ми стана щастлив. Защото тогава започнах да пиша научна фантастика. Оттогава никога не обръщах внимание на онези, които критикуваха интереса ми към космическите пътешествия, панаирите и горилите. Случи ли се подобно нещо, взимам си динозавъра и напускам стаята.

Защото всичко това е тор. Ако не бях напълнил очите и главата си с всичко това за цял живот, стигнеше ли се до изразяване на идеите ми на хартия, до свързването на думи, сигурно щях да избълвам тон цифри и половин тон нули.

Разказът „Велд“, включен в този сборник, е чудесен пример за това какво става в глава, пълна с образи, митове и играчки. Навремето седнах пред пишещата си машина и написах думите „Детска стая“. Но къде беше тази стая? В миналото? Не. В настоящето? Едва ли. В бъдещето? Да! Е, тогава как би изглеждала стая за игри от бъдещето? Започнах да пиша, въртях разказа около стаята. Всяка нейна стена би трябвало да е огромен телевизор, същото се отнасяше и за тавана. Щом влезе в нея, детето може да извика: „Нил! Сфинкс! Пирамиди“ — и те се появяват около него с пълен цвят, със звуци и — защо не? — невероятни топли аромати, миризми и воня — каквото си избереш!

Всичко това ми хрумна за няколко секунди бързо тракане по клавишите. Знаех стаята, сега се нуждаех от герои в нея. Написах герой на име Джордж и го замъкнах в кухнята от бъдещето, където жена му се обърна и каза:

— Джордж, би ли погледнал детската? Май е счупена…

Джордж и съпругата му тръгват по коридора. Следвам ги, блъскам по клавишите като луд, без да имам представа какво предстои. Двамата отварят вратата и влизат.

Африка. Горещо слънце. Лешояди. Мърша. Лъвове.

След два часа лъвовете изскочиха от стените на детската и изядоха Джордж и жена му, докато техните закърмени с телевизия деца си седяха и пиеха чай.

Край на свързването на думи. Край на историята. Експлозия на една идея. Целият разказ бе завършен и почти готов за изпращане за около 120 минути.

Лъвовете в стаята, те откъде се появиха?

От лъвовете, които бях открил в книгите в градската библиотека, когато бях на десет. От лъвовете, които бях видял в истинските циркове, когато бях на пет. От лъва, който дебнеше в „Онзи, който получава шамар“ с Лон Чейни от двайсет и четвърта година!

Двайсет и четвърта? — ще се усъмните вие. Да, именно двайсет и четвърта. Не го бях гледал пак до миналата година. Но веднага щом се появи на екрана, разбрах откъде са се появили лъвовете ми във „Велд“. Бяха се крили, бяха чакали, бяха намерили убежище в интуитивната ми същност през всички тези години.

Аз съм от онези особени чудаци — мъж с дете в него, което запомня всичко. Помня деня и часа, в който се родих. Помня как бях обрязан на втория ден след раждането си. Помня как сучех от гръдта на майка си. Години по-късно попитах майка си за обрязването. Разполагах с информация, която не ми е била предавана, а и няма причина да се предава на едно дете, особено в онези все още викториански времена. Наистина ли съм бил обрязан някъде извън болницата? Да. Баща ми ме отнесъл в кабинета на доктора. Спомням си доктора. Спомням си и скалпела.

Написах разказа „Малкият убиец“ двайсет и шест години по-късно. В него става дума за бебе, родено с напълно развити сетива, изпълнено с ужас от насилственото му изхвърляне в един студен свят и отмъщаващо на родителите си, като пълзи тайно нощем и в крайна сметка успява да ги унищожи.

Всъщност кога започна всичко това? Имам предвид писането. През зимата, есента и началото на зимата на 1932 г. По онова време бях натъпкан с Бък Роджърс, романите на Едгар Райс Бъроус и нощния радиосериал „Чанду вълшебникът“. Чанду казваше заклинанията, физиката ме призоваваше, а Далечният изток и всякакви странни места ме караха да сядам вечер и да записвам по памет сценариите от всяко предаване.

Но цялата бъркотия от магия, митове и падане при бронтозаврите, за да се издигна като Ла от Опар, бе разтърсена и приведена в движение от един човек — господин Електрико.

Пристигна с един оръфан евтин панаир — Съчетаните представления на братята Дил — в Деня на труда през 1932 г., когато бях на дванайсет. Три вечери подред господин Електрико сядаше на електрическия си стол и по него пускаха десет милиарда волта най-чисто синьо пращящо електричество. Той протягаше ръце към публиката, очите му горяха, бялата му коса щръкваше във всички посоки, между зъбите му прескачаха искри, той размахваше меч като Екскалибур над главите на хлапетата и ги посвещаваше в рицари с огън. Когато дойде при мен, ме потупа по рамената и после по носа. Мълнията прескочи в мен. А господин Електрико изкрещя: „Живей вечно!“