Рей Бредбъри: Черното виенско колело

Панаирът пристигна в градчето като октомврийски вятър, като черен прилеп над студеното езеро, тракащ кости през нощта, стенещ, въздишащ, шепнещ над шатрите в тъмния дъжд. Остана за около месец край сивото неспокойно октомврийско езеро, в черното време, под засилващите се бури и оловното небе.

През третата седмица, привечер в четвъртък, двете момчета вървяха покрай брега на езерото в студения вятър.

— Ох, не ти вярвам — каза Питър.

— Ела, ще ти покажа — отвърна Ханк.

Бележеха пътя си по мокрия кафяв пясък на гърмящия от вълнението бряг с непрекъсната серия плюнки. Изтичаха в опустелия район на панаира. Валеше. Никой не купуваше билети от черните будки край шумното езеро, никой не се стремеше да спечели осолените бутове на скимтящата рулетка, по големите платформи не се виждаха никакви тънки или дебели уроди. Централната пътека бе притихнала, сивите шатри плющяха на вятъра като гигантски криле на птеродактили. Сигурно в осем часа щяха да светнат мъртвешки светлини, да се разнесат гръмки гласове, над езерото щеше да зазвучи музика. Но засега само един сляп гърбушко седеше в една черна будка и отпиваше някакво ароматно питие от чаша от напукан китайски порцелан.

— Ето там — посочи Ханк.

Черното виенско колело се издигаше като някакво огромно мълчаливо съзвездие от електрически крушки на фона на покритото с облаци небе.

— Въпреки това не вярвам на онова, което каза.

— Само почакай, видях го с очите си. Не знам как, но точно така стана. Знаеш колко шантави са всички панаири. Е, а този е още по-шантав.

Питър се остави да го отведат до високото зелено скривалище на едно близко дърво.

Ханк изведнъж се вцепени.

— Ей! Това е господин Кугър, шефът на панаира. Гледай!

Двамата започнаха да го наблюдават от укритието си.

Господин Кугър, мъж на около трийсет и пет, мина под дървото. Бе облечен в ярки дрехи, с карамфил на ревера, под кафявото му бомбе стърчеше намазана с брилянтин коса. Преди три седмици, когато пристигна, бе размахвал това бомбе към жителите на градчето и непрекъснато натискаше клаксона на блестящия си червен форд.

Сега господин Кугър кимна на дребния сляп гърбушко и му каза нещо. Гърбушкото опипом го заключи в една черна кошница и го пусна да полети в зловещото смрачаващо се небе. Моторът бръмчеше.

— Виж! — прошепна Ханк. — Виенското колело се върти неправилно. Назад вместо напред!

— И какво от това?

— Гледай!

Черното колело се завъртя двайсет и пет години. После слепият гърбушко протегна бледите си ръце и изключи мотора. Виенското колело спря, олюляваше се леко.

От кошницата слезе десетгодишно момче, тръгна между шепнещите шатри на панаира и се скри между сенките.

Питър едва не падна от клона си. Очите му започнаха да претърсват виенското колело.

— Ама къде е господин Кугър?

Ханк го сръга.

— А не ми вярваше! Сега сам се убеди!

— Какво е замислил?

— Хайде, бързо! — Ханк скочи от клона. Спринтираше още преди да е стигнал земята.

Всички прозорци в бялата къща на госпожа Фоли под огромните кестени край дерето светеха. Някой тихо свиреше на пиано. В топлата светлина на прозорците се движеха хора. Започна да вали — отчайващо, неотвратимо, сякаш завинаги.

— Вир-вода станах — заоплаква се клекналият в храстите Питър. — Сякаш са ме поливали с маркуч. Още колко ще чакаме?

— Ш-ш-ш! — отвърна Ханк, скрит в мократа мистерия.

Бяха проследили непознатото момче по тъмните улички на градчето, от виенското колело чак до дома на госпожа Фоли край дерето. И сега момчето седеше в топлата трапезария и унищожаваше огромна порция агнешко с картофено пюре.

— Знам името му — бързо прошепна Ханк. — Мама ми спомена за него завчера. Каза ми: „Ханк, чу ли за сирачето, което ще живее при госпожа Фоли? Казва се Джоузеф Пайкс, дошло преди две седмици при госпожа Фоли направо от улицата, казало, че е сираче, скитник, и попитало дали има нещо за ядене. Оттогава двамата с госпожа Фоли са неразделни“. Това каза мама — довърши Ханк, като продължаваше да се взира в изпотения прозорец. Водата капеше от носа му. Докосна Питър, който трепереше в студа. — Пит, от самото начало не ми хареса. Изглежда ми… зъл.

— Страх ме е — съвсем открито изхленчи Питър. — Студено ми е, гладен съм и изобщо не разбирам какво става тук.

— Уф, ама че си тъп! — Ханк поклати глава и го изгледа презрително. — Не схващаш ли? Преди три седмици пристигна панаирът. Горе-долу по същото време противното сираче се появява на прага на госпожа Фоли. А нейният син умрял отдавна, в една зимна нощ, и оттогава тя не е на себе си. И изведнъж се появява малкото сираче и започва да й се подмазва.