Рей Бредбъри: Бродерията

В късния следобед на пруста сред здрача проблясваха игли — сякаш привлечени от светлината пърхащи сребърни насекоми. Трите жени мърдаха устни, наведени над работата си. Телата им незабележимо се накланяха ту назад, ту напред, а столовете люлки се поклащаха и проскърцваха. Всяка жена гледаше в ръцете си, като че изведнъж бе съзряла в тях собственото си тупкащо сърце.

— Кое време стана?

— Пет без десет.

— След малко ще отида да олющя граха за вечеря.

— Но… — започна едната.

— О, да. Забравих. Ама че съм глупава…

И първата жена млъкна, остави бродерията и иглата и погледна през отворената врата на пруста към уютната, потънала в тишина къща и безмълвието на кухнята. Там, върху масата, се виждаше това, което повече от всеки друг път и изглеждаше символ на домашното огнище — купчината наскоро измит грах в изящните си и гъвкави шушулки, който чакаше да се роди на света под нейните пръсти.

— Иди го очисти, ако това ще те успокои — каза втората жена.

— Не — отвърна първата. — Не, няма да отида.

Третата жена въздъхна. Бродираше роза, листо и маргаритка на зелен фон. Иглата, с която шиеше, се мяркаше и изчезваше.

Втората жена правеше най-фината и нежна бродерия от трите — сръчно бодваше, намираше определеното място и изтегляше конеца. Това се повтаряше безкрайно. Мрачният й поглед следваше бързината на всяко движение. Цвете, човек, път, слънце, къща — картината се оформяше под ръцете й — красота в умален вид — и всеки бод бе съвършен до най-малката подробност.

— Изглежда, че в подобни случаи хората винаги се залавят да правят нещо — каза тя. Другите леко кимнаха — толкова, колкото столовете люлки отново да се заклатят.

— Мисля си — каза първата, — че човешките души са в ръцете на хората. Защото правим всичко на този свят с ръце. Струва ми се, че не ги използуваме и за половината неща, които можем да правим. Положително е обаче, че не използуваме главите си.

Те отново втренчиха поглед в това, което вършеха ръцете им.

— Да… — обади се третата. — Когато се обърнеш назад и премислиш живота си, струва ти се, че не си спомняш толкова лицата, колкото ръцете и това, което те са вършили.

Й жените заизреждаха наум капаците, които са повдигали, вратите, които са отваряли и затваряли, цветята, които са брали, храната, която са готвили — все с бавни или бързи пръсти, според навиците или обичая си. Погледнеше ли човек назад, виждаше да се мяркат ръце и като в сън на вълшебник се отваряха широко врати, пускаха се кранове, размахваха се метли, плесваха се непослушни деца. Чуваше се единствено звукът от мяркащите се ръце — останалото беше безгласен сън.

— Няма да си приготвяме вечеря нито днес, нито утре, нито вдругиден — каза третата жена.

— Няма да отваряме и затваряме прозорци.

— Няма да пълним с въглища пещта на мазето през зимата, за да се топли къщата.

— Нито да изрязваме готварски рецепти от вестниците.

И изведнъж жените заплакаха. Сълзите се търкулваха тихо по лицата им и падаха върху платното, над което се движеха пръстите им.

— С това няма да оправим нищо — каза първата, като докосна с опакото на палеца долните си клепачи. Погледна пръста си. Беше мокър.

— Виж ти, какво направих! — извика ядосано втората жена.

Другите спряха да шият и я погледнаха. Тя вдигна бродерията си. Видяха картината — съвършена, само че, докато бродираното жълто слънце спускаше лъчите си върху бродираното зелено поле и бродираният кафяв път лъкатушеше към бродираната розова къща, имаше нещо сбъркано в лицето на човека, застанал на пътя.

— Няма как, ще ми се наложи да разпоря всичко, за да го оправя — каза втората жена.

— Колко жалко! — И другите две загледаха втренчено красивата картина, в която бе станала грешка.

Втората жена сръчно взе да срязва тук-таме конците, а ножичките й проблясваха. Бод подир бод моделът се разпадаше. Тя дърпаше рязко, сякаш обзета от злоба. Лицето на човека изчезна. Жената продължи да реже.

— Но какво правиш?! — попита я първата.

И двете се наведоха да видят какво е станало.

Човекът вече не стоеше на пътя. Тя го беше махнала докрай.

Другите жени не й казаха нищо и отново се заловиха с работата си.

— Кое време стана? — попита едната.

— Пет без пет.

— Знае се, че ще бъде в пет часа, нали?

— Да.

— Обаче всъщност не са сигурни какви последствия ще има, когато се случи?

— Не, не са.

— А защо не ги спряхме, преди да стигне дотам и да стане толкова мощно?