Рей Бредбъри: Хенри IX

— Ето го!

Двамата мъже се наведоха напред и хеликоптерът се наклони от рязкото им движение. Под тях профучаваше линията на брега.

— Не, това е само някаква скала, обрасла с мъх…

Пилотът изправи глава, което сякаш бе знак за хеликоптера да се издигне и да се втурне в нова посока. Белите скали на Довър изчезнаха. Над зелените поляни машината забави ход и се залюля напред-назад като огромно водно конче, разглеждащо странните късчета зима, които заскрежаваха перките.

— Чакай! Ето го! Спускай се!

Машината се спусна надолу, тревата се издигна. Другият мъж отвори кабината и се спусна на земята, сумтейки и непохватно, сякаш се нуждаеше от смазване. Затича се, но скоро се запъхтя и тръгна по-бавно. Пое си дъх и изхриптя срещу вятъра:

— Хари!

Викът му препъна дрипавия силует на отсрещната височина. Той поспря и отново хукна.

— Нищо лошо не съм направил!

— Не са властите, Хари. Това съм аз! Сам Уелз!

Старецът, който тичаше пред него, се поколеба, после спря и застана неподвижно на ръба на шуплеста скала, хванал брада с двете си ръце в ръкавици.

Самюъл Уелз задъхано се изкатери до него, но не посмя да го докосне да не би пак да хукне.

— Дяволите ще те вземат, Хари! Седмици не съм те виждал. Страхувах се, че няма да те намеря.

— А аз се страхувах, че ще ме намериш.

Хари, който бе зажумял, сега отвори очи и разтреперано погледна през брадата и ръкавиците си своя приятел Сам Уелз. Ето ги тук, двама старци, съвсем посивели и помръзнали на суровата скала в декемврийския ден. Познаваха се от толкова отдавна, толкова години вече лицата им си бяха разменяли вълненията, че устата и очите им си приличаха. Можеха да ги вземат за древни братя. Само човекът, който бе слязъл от хеликоптера, се различаваше с нещо. Под тъмните му дрехи нелепо се шаренееше спортна хавайска риза. Хари отклони поглед от нея.

Във всеки случай сега очите и на двамата овлажняха.

— Хари, дойдох да те предупредя.

— Няма нужда. Защо мислиш, че се крия? Днес е последният ден, нали?

— Да, последният…

Стояха и мислеха за това.

Утре е Коледа. И в следобеда на Бъдни вечер заминаваха последните кораби. И Англия, една скала в морето от мъгли и вода, ще се превърне в мраморен паметник на самата себе си, надписван само от дъжда и погребван от мъглата. След днешния ден само чайките ще притежават острова. А през юли милиони черно-оранжеви пеперуди ще се разлюляват като парадни знаменца над морето.

Хари се обади, загледан в брега:

— А по залез и последният проклет тъп идиот ще се измете от острова, нали?

— Да, такова е положението.

— Ужасно положение. А ти, Сам, идваш да ме отвлечеш, нали?

— Да те склоня, по-точно казано.

— Да ме склониш! Боже мой, та не ме ли познаваш достатъчно за тези петдесет години? Толкова ли не можа да предположиш, че ще искам да бъда последният човек в цяла Британия, Великобритания по-точно.

Последният човек във Великобритания, помисли си Хари, чуваш ли, господи? Удари камбана. Беше голямата камбана на Лондон, чийто звън идваше през вечния ръмеж и през времето чак до този странен ден и час, когато и последният, най-последният останал ще напусне тази расова могила, този траурен зеленикав залез в морето от студена светлина. Последният. Последният.

— Чуй ме, Самюъл. Моят гроб е изкопан. И не искам да го оставям зад себе си.

— И кой ще те постави в него?

— Аз сам, когато ми дойде времето.

— А кой ще те покрие?

— Прах ще покрие прахта, Сам. Вятърът ще се погрижи за това. О, боже! — възкликна той против волята си. С учудване видя как от често примигващите му очи във въздуха литнаха сълзи. — Какво в същност правим сега? За какво са всичките тия сбогувания? Закъде заминават и последните кораби, и последните самолети? Къде отиват хората, Сам? Какво става, какво става?

— Толкова е просто, Хари — тихо каза Самюъл Уелз. — Времето тук е лошо и винаги е било такова. Досега никой не дръзваше да говори за това, защото не виждаха какво може да се направи. Но сега с Англия е свършено. Бъдещето принадлежи…

Очите им едновременно погледнаха на юг.

— … на проклетите Канарски острови?

— И на Самоа.

— И на бразилските брегове?

— Да не говорим за Калифорния, Хари.

Двамата тихо се засмяха.

— Да, Калифорния, това смешно място. И въпреки всичко днес следобед един милион англичани се намират между Сакраменто и Лос Анжелос.

— И още един милион във Флорида.