Беше една от онези нощи, когато на път през Ирландия, поел от Дъблин през спящите градове, човек попадаше сред мъгла и тънеше във влага, носещи се с дъжда, за да се превърнат в разпръскваща се тишина. Наоколо всичко беше студено, тихо, чакащо. Нощ на странни, неочаквани срещи, на пусти кръстовища с огромни призрачни, паяжинни мрежи, без паяци в тях, разпрострени на стотици мили. Портите скърцаха далече зад ливадите, прозорците звънтяха с крехка лунна светлина.
Беше, както разправяха, времето на банши 1 1 Банши — дух, чийто вой предвещава смърт в дома — Б.пр.
. Почувствах и разбрах това, след като таксито избръмча покрай последната порта и аз се намерих пред Къртън Хаус, толкова далеч от Дъблин, че ако това градче загинеше през нощта, никой не би разбрал.
Платих на шофьора и проследих с поглед как таксито зави обратно към живия град, оставяйки ме сам с двадесетте страници на последната ми пиеса в джоба и с моя филмов продуцент, който ме очакваше в къщата. Стоях в среднощната тишина, вдишвах Ирландия и издишвах влажните въглищни мини от душата си.
После почуках.
Вратата се отвори широко, почти веднага. Джон Хемптън стоеше на прага, натика в ръцете ми чаша шери и ме задърпа да влизам.
— Боже господи, момче, ти ме заинтригува! Свали това палто. Дай ми сценария. Завърши ли го? Така смяташ ти. Любопитен съм. Зарадвах се като се обади от Дъблин. Къщата е празна. Клара е в Париж с децата. Ще поработим здраво, ще видим сметката на пиесата ти, ще изпием една бутилка, ще си легнем в два и… какво е това?
Вратата стоеше отворена. Джон пристъпи напред, наклони глава, затвори очи и се заслуша.
Вятърът шушнеше далеч в ливадите. Той издаваше звуци в облаците, сякаш някой отгръщаше завивките на голямо легло.
Слушах.
Долавях нежно стенание и плач, идващи някъде от тъмните полета.
С все още затворени очи, Джон прошепна:
— Знаеш ли какво е това, момче?
— Какво?
— Ще ти кажа, но по-късно. Влизай.
Той затвори вратата, обърна се кръгом и великият лорд на пустото имение закрачи пред мен в протрития си жакет, памучните панталони и лъснати половинки, с коса, както винаги, зализана от плуването по или срещу течението с непознати жени в чужди легла.
След като се разположи пред камината в библиотеката, той ме дари с една от ония бляскави усмивки, зъбите му се появиха като лъч на фар, светнаха и изчезнаха, докато се опитваше да ми пробута второ шери срещу сценария, който трябваше да измъкне от ръцете ми.
— Дай да видим какво моят гений, лявото ми предсърдие, дясната ми ръка е сътворил. Седни. Пий. Внимавай.
Стоеше подпрян на камината, топлеше задните си части и прелистваше страниците на ръкописа ми, като съзнаваше добре, че пия шерито си твърде бързо и затварям очи всеки път, щом забележа, че оставя страницата да падне върху килима. Когато свърши и пусна и последната да отпътува, той запали малко цигаре. Запуши, зареял поглед в тавана.
— Копеле такова — каза накрая, издишвайки дим. — Добър е. По дяволите, момче, добър е!
Скелетът ми сякаш рухна. Не бях очаквал такъв удар от хвалебствия под пояса.
— Има нужда малко от подкастряне, разбира се!
Скелетът ми отново се подреди.
— Разбира се — казах.
Той се наведе да събере страниците като голямо подскачащо шимпанзе, после се обърна. Усещах, че иска да ги хвърли в огъня. Наблюдаваше пламъците и стискаше страниците.
— Някой ден, момче — каза тихо той, — трябва да ме научиш да пиша.
Сега си почиваше, склонен да приеме неизбежното, съвсем истинското възхищение.
— Някой ден — засмях се аз — трябва да ме научиш да снимам.
— „Звярът“ ще бъде нашият филм, момче. Страшен екип сме.
Той се надигна и протегна чашата си за поздрав.
— Страшен отбор сме! — После промени темата: — Как са жена ти и децата?
— Чакат ме в Сицилия, където е топло.
— Ще те изпратим при тях и при слънцето, незабавно! Аз…
Той застина в драматична поза, вдигна глава и се заслуша.
— Ей, какво става… — прошепна.
Обърнах се и зачаках.
Този път отвън голямата стара къща се чуваше едва доловим звук, сякаш някой дращеше с нокти по стената или се спускаше по стеблото на дърво. После — слаба въздишка, последвана от нещо като плач.
Джон застина в драматична поза като герой от пантомима, с широко отворена уста, за да позволи звуците да достигнат до вътрешното му ухо. Очите му бяха отворени толкова широко, че приличаха на кокоши яйца, пълни с престорено безпокойство.
Читать дальше