Рей Бредбъри - Банши

— Това се казва приятел! А сега… — Джон се завъртя, потривайки ръце, и запрелиства страниците на ръкописа — нека да отделим един час и да поокастрим този блестящ, изключителен твой сценарий и…

За трети път тази вечер тонът и цветът на настроението му се промениха.

— Шт! — извика, присви очи и се олюля в средата на стаята като удавник под вода. — Дъг, чу ли?

Къщата потрепери от вятъра. Някой драскаше с нокът по мазилката на тавана. С печален шепот облакът изтри луната.

— Банши — кимна Джон и наведе глава в очакване. После вдигна бързо поглед. — Дъг! Изтичай навън да видиш.

— Как ли не!

— Излез навън — настояваше Джон. — Тази нощ е на недоразуменията, момче. Съмняваш се в мен съмняваш се и в него. Вземи палтото ми от хола. Тичай!

Той отвори рязко вратата на гардероба и издърпа оттам грамадното си палто от туид, което миришеше на тютюн и хубаво уиски. Стискаше го с двете си маймунски ръце и го заразмахва като пелерина на бикоборец. — Хайде, торо! Давай!

— Джон — въздъхнах отегчено.

— Или си крава, Дъг, може би жълта? Ти…

Сега, за четвърти път, и двамата чухме зад заскрежената входна врата стенание, плач, приглушен шепот.

— Чака те, момче! — изрече тържествено Джон. — Тръгвай. Представи екипа!

Палтото беше на гърба ми, миропомазано с аромата на тютюн и алкохол, Джон го закопча с царствена достолепност, хвана ме за ушите и ме целуна по челото.

— Ще бъда на трибуната, момче, и ще викам за теб. Бих дошъл, но банши е срамежлив. Благославям те, сине, и ако не се върнеш… Обичам те като син!

— Исусе — въздъхнах и отворих широко вратата.

Но, изведнъж, Джон се втурна между мен и лъхащата на студ лунна светлина.

— Не излизай навън, момче. Промених решението си! Ако загинеш…

— Джон — отместих ръцете му аз. — Ти искаш да отида там. Сигурно си наредил на Кили, прислужницата ти, да излезе навън и да издава тези звуци за твое забавление…

— Дъг! — извика той по онзи негов скръбно-подигравателен и едновремено сериозен начин, широко отворил очи, после ме хвана за раменете. — Кълна се в господа!

— Джон — казах ядосан и развеселен. — Сбогом.

Втурнах се през вратата, за което незабавно съжалих. Той я затръшна и заключи. Дали не се смееше? Миг след това забелязах силуета му зад прозореца на библиотеката; с чаша шери в ръка той се взираше навън в нощния театър, на който беше едновременно и режисьор, и шумна публика.

Обърнах се, проклинайки тихо, свил рамене под плаща на Цезар, без да обръщам внимание на двете дузини предателски рани, които вятърът ми нанесе, и тръгнах надолу по пясъчната алея.

Ще се забавя десетина минути, мислех си, ще разтревожа Джон, ще обърна шегата срещу него, ще се върна, влачейки крака, с раздрана риза, изпоцапан с кръв, ще му разправя някоя измислена история. Да, дявол да го вземе, това се казва номер…

Спрях се.

Защото там долу, сред малката групичка дървета ми се стори, че видях голямо книжно хвърчило във формата на цвете, което отлетя към живия плет.

Облаците доплуваха до почти кръглата луна, за да ме обгърнат с острови от тъмнина.

После то се появи отново, по-нататък, приличаше на разпилян букет цветя, посипани по безцветната пътека. В същото време се чу истинско ридание, като скърцане от панта.

Трепнах, дръпнах се назад и погледнах към къщата.

Там, разбира се, видях ухиленото като тиква лице на Джон, сръбваше си шери на топло и в добро настроение.

— О — дочу се стенещ глас. — господи…

Тогава видях жената.

Беше се облегнала на едно дърво, облечена в дълга, с цвета на луната рокля, върху нея носеше голям вълнен шал, който се гънеше и летеше, понесен от вятъра като жив.

Изглежда тя не ме забеляза, или ако ме бе видяла, не я интересувах; не можех да я изплаша, нищо на света не можеше да я изплаши. Бе отправила настойчив, нетрепващ поглед към къщата, онзи прозорец, библиотеката и силуета на мъжа зад стъклото.

Имаше лице от сняг, бял студен къс мрамор, от който са изваяни най-красивите ирландски жени; с дълга лебедова шия, с чувствени, тръпнещи устни и нежни, сияйно зелени очи. Толкова красиви бяха тези очи и профила й на фона на разлюлените клони на дърветата, че нещо в мен се преобърна, сгърчи се и умря. Почуствах какво изпитват садистичните убийци, когато красотата минава покрай тях, за да не се върне никога вече. Иска ти се да крещиш: „Остани. Обичам те.“ Но стоиш безмълвен. И лятото си отива заедно с плътта й, завинаги.

Но сега красивата жена се взираше в оня прозорец на къщата и говореше: