Рей Бредбъри - Банши

— Да ти кажа ли какво е това, момче? Банши!

— Какво? — извиках.

— Банши! — пропя той. — Духове на стари жени, които бродят по пътищата, час преди някой да умре. Това е. — Той пристъпи към прозореца, повдигна завесата и се взря навън. — Ш-ш! Може би става дума за нас!

— Я стига, Джон! — засмях се тихо.

— Не, момче, не — приковал поглед далеч в тъмното, той предвкусваше поредната мелодрама. — Живея тук от десет години. Смъртта е отвън. Банши не греши! Докъде бяхме стигнали?

Той прекъсна магията, облегна се върху камината и запремига над ръкописа ми като че ли беше нов вид пъзел.

— Мислил ли си някога, че Звярът много прилича на мен? Героят обработва земята, обработва наляво и надясно жени, по целия свят, без да се спре. Може би и аз затова го правя. Питал ли си се някога колко жени съм имал? Стотици! Аз…

Замълча, защото отново редовете бяха привлекли вниманието му. Лицето му се озари, щом думите попиха в съзнанието.

— Блестящо!

Чаках неуверено.

— Не, не това! — той захвърли ръкописа ми настрана, за да вземе лондонския „Таймс“ от полицата. — А това! Блестяща рецензия за новата ти книга с разкази!

— Какво? — подскочих аз.

— Спокойно, момче. Аз ще ти прочета тази великолепна рецензия! Ще ти хареса. Страхотна е!

Сърцето ми отиде в петите. Предчувствах, че се задава нова шега или още по-лошо, истината, преоблечена като шега.

— Слушай!

Джон вдигна „Таймс“ и зачете като Ахаб от Светото писание:

— Разказите на Дъглас Роджър може би са голям успех за американската литература… — Джон спря и ме погледна невинно. — Харесва ли ти дотук, момче?

— Продължавай, Джон — промърморих. Допих бавно шерито си. Усещах го като глътка смърт, плъзгаща се надолу, за да срещне рухналата воля.

— …но тук, в Лондон — пропя Джон, — ние очакваме повече от нашите разказвачи. Опитвайки се да взаимства от идеите на Киплинг, стила на Моъм и остроумието на Уо, Роджър се дави някъде в средата на Атлантика. Този сурогат в повечето случаи е само лоша имитация на велики писатели. Дъглас Роджър, върви си у дома!

Аз се втурнах, но Джон с лениво замахване на китката подхвърли вестника в огъня. Той кацна като умираща птица, за да се изгуби в пламъци и бумтящи искри.

Почти изгубил равновесие се взирах надолу, побеснял от желание да сграбча проклетия „Таймс“ и едновременно с това радостен, че той изчезна.

Джон весело наблюдаваше лицето ми. То цялото пламтеше. Стисках зъби до счупване. Ръката ми, протегната към полицата на камината, приличаше на студен, вкаменен юмрук.

Сълзи течаха от очите ми, думите не излизаха от изкривената ми от болка уста.

— Какво има, момче? — Джон се взря в мен с истинско любопитство, като маймуна, надвиснала над клетката на друго болно животно. — Зле ли се чувстваш?

— За бога, Джон! — избухнах. — Трябваше ли да го правиш!

Ритнах огъня, дънерите се прекатуриха и едно огромно искрящо кълбо се понесе към комина.

— Защо, Дъг, не мислех, че…

— По дяволите, не си мислел! — избухнах, обръщайки към него пълните си със сълзи очи. — Какво става с теб?

— Нищо ми няма, Дъг. Рецензията беше положителна, чудесна! Аз само добавих няколко реда, за да те ядосам!

— Това няма никога да го разбера! — креснах. — Погледни!

Разрових с крак пепелта в огнището.

— Утре ще си го купиш от Дъблин, Дъг. Ще се убедиш, че те обичат. Господи, просто не ми се искаше да си навириш отсега носа. Шегата свърши. Не ти ли е достатъчно, скъпи синко, че си написал най-прекрасните епизоди, които някога си създавал, за тоя наистина велик сценарий? — Джон обгърна с ръка раменете ми.

Това беше Джон: ритне те в корема, после ти налее с тонове от най-сладкия див мед.

— Знаеш ли, Дъг, какъв е твоят проблем? — той тикна чаша шери между треперещите ми пръсти. — А?

— Какъв? — изпъшках като подсмърчащо дете, на което му е минало и отново е готово да се засмее. — Какъв?

— Работата е в това, Дъг, — лицето му светна. Очите му се впериха в моите като очите на Свенгали, — че ти не ме обичаш и на половина, колкото аз тебе.

— Стига Джон…

— Не, момче, така е. Господи, синко, аз бих убил заради теб. Ти си най-великият жив писател на света, обичам те с душата и сърцето си. И заради това си мислех, че трябва да ти подложа крак. Сега разбирам, че съм сгрешил…

— Не, Джон — запротестирах, мразейки се за това, че ме бе накарал да му се извинявам. — Всичко е наред.

— Съжалявам, момче, наистина, съжалявам…

— Стига! — засмях се. — Аз все още те обичам. Аз…