Рей Бредбъри - Банши

— А ти…?

— Ха! — извика тя. — Мен отдавна ме е стигнала. Втори път няма да може. Тръгвай!

Сторих го с радост. Защото бях изпълнен със студената нощ, бялата луна, отминали времена и нея. Вятърът ме издуха през тревистото хълмче. На вратата се обърнах. Тя все още беше там, на млечния път, с развят шал от времето и вдигната ръка във въздуха.

— Бързай — стори ми се, че чувам шепота й, — кажи му, че го чакам!

Блъснах вратата, втурнах се в къщата, паднах в средата на хола, сърцето ми бомбардираше, отражението ми в голямото огледало експлодира в безцветна светкавица.

Джон седеше в библиотеката и пиеше поредното си шери. Наля и на мен.

— Един ден — каза той, — ще се научиш да приемаш онова, което казвам, с малко повече съмнение. Господи, погледни се! Леден си. Изпий това. Ето още едно!

Аз пиех, той наливаше, аз пиех.

— Всичко това шега ли беше?

— А какво друго? — засмя се Джон, после млъкна.

Тихият припев беше отново отвън, най-тънкият нокът на зората, когато луната заскърца надолу по покрива.

— Това е твоята банши — казах, загледан в питието си, неспособен да помръдна.

— Сигурно, момче, сигурно, ха-ха! — отвърна Джон. — Изпий си питието, Дъг, и аз отново ще ти прочета онази велика рецензия за твойта книга в Лондонския „Таймс“.

— Ти го изгори, Джон.

— Да, момче, но си я припомних цялата, като че ли беше тази сутрин. Пий!

— Джон — рекох, взрян в огъня, обърнат към камината, където пепелта от изгорения вестник бе издухана от силния вятър. — Тази… рецензия… наистина ли съществува?

— Боже господи, разбира се, че съществува! Всъщност… — на това място той замлъкна, после заговори с привидна загриженост. — „Таймс“ знае моето отношение към теб, Дъг, и ме помоли да представя книгата ти — Джон протегна огромната си ръка и допълни чашата ми. — Под чуждо име, разбира се. Това не е ли перчене от моя страна? Но трябваше да съм справедлив, Дъг, трябваше да съм безпристрастен. Така че писах кое наистина смятам за добро и кое за не дотам добро в книгата ти. Критикувах я по същия начин, по който бих го направил, ако ми беше предложил някой гаден епизод в сценария и аз те накарам да го преработиш. Сега разбра ли що за човек съм? А?

Той се наведе над мен. Хвана с ръка брадичката ми, повдигна я и се загледа дълго и нежно в очите ми.

— Да не би да се разстрои?

— Не — отвърнах, но гласът ми секна.

— Добре, щом не си. Съжалявам. Беше шега, момче, само една шега. — После ме потупа приятелски по рамото.

Лек удар с ковашки чук, попаднал в целта.

— Бих предпочел да не си беше правил шега, бих предпочел статията да съществуваше — отвърнах.

— И аз също, момче. Изглеждаш зле. Аз…

Вятърът се раздвижи около къщата. Прозорците заскърцаха и зашепнаха.

Изведнъж заговорих, без да съзнавам причината:

— Банши. Тя е там, навън.

— Това беше шега, Дъг. Трябва да внимаваш с мен.

— Не — отвърнах аз, загледан през прозореца. — Там е.

Джон се засмя.

— И ти я видя, така ли?

— Тя е млада, красива жена, наметната с шал в студената нощ. Млада жена с дълги черни коси и големи зелени очи, с кожа като сняг и нос като профила на горд финикийски кораб. Звучи ли ти като нещо познато, което някога си имал в живота, Джон?

— Хиляди! — засмя се Джон, вече по-тихо, като се опитваше да премери шегата ми. — По дяволите…

— Тя те чака — казах. — Долу, накрая на пътя.

Джон погледна разсеяно през прозореца.

— Това, което чухме, беше тя — добавих. — Описа теб, или подобен на теб. Нарече те Уили, Уил, Уилям. Но аз знаех, че това си ти.

Джон се замисли:

— Млада, казваш, и красива, навън, сега, в този момент…?

— Най-красивата жена, която някога съм виждал.

— И не носи нож…?

— Невъоръжена.

Джон въздъхна.

— Е, тогава, май ще трябва да изляза и поговоря с нея, не мислиш ли?

— Тя те чака.

Той се отправи към външната врата.

— Сложи палтото си, нощта е студена — казах.

Тъкмо обличаше палтото си, когато отново чухме звука, съвсем ясен този път. Стон, после плач, и отново стон.

— Господи! — хвана с ръка дръжката на вратата, не желаеше да се покаже малодушен. — Тя наистина е там.

Натисна бравата неохотно и отвори вратата. Вятърът нахлу, носейки със себе си ново стенание.

Джон стоеше в студа и се взираше надолу по пътя в тъмното.

— Чакай! — извиках в последния миг.

Джон се спря.

— Има нещо, което не съм ти казал. Тя е там, разхожда се. Но… е мъртва.

— Не ме е страх — отвърна Джон.

— Сигурно — казах, — но аз се страхувам. Ти никога няма да се върнеш. Колкото и да те мразя, сега не мога да ти кажа да тръгнеш. Затвори вратата, Джон.