Рей Бредбъри - Господин Бледен

Рей Бредбъри е един от Великите писатели на Века, но най-забележителните му произведения са писани в периода 1940–1950 година. Това са сборниците с разкази „Черният карнавал“, „Страна в октомври“, „Марсиански хроники“, „Златните ябълки на слънцето“, „Илюстрираният човек“, а също така и романите „451 градуса по фаренхайт“, „Вино от глухарчета“ и „Нещо отвратително ще дойде по този начин“. В написаната от него фантастика, винаги ще се долавя силната праволинейна алегория, често свързана с играта на въображението и свръхестественото. Макар че повечето усилия на автора през последните успешни десетилетия са насочени към поезия и пиеси, той никога не забравя за късия фантастичен разказ и всеки път ни напомня, че отлично се справя с тази повествователна форма. Същото се отнася и за няколкото издадени напоследък романи, изпълнени с носталгия и мистериозност. Повечето му произведения през последните десетилетия са написани в стила „фентъзи“, но настоящият разказ е рядък хибрид, който ни връща към най-хубавото създадено от него през петдесетте години.

— Той е много болен човек.

— Къде се намира?

— Горе, над палуба „С“. Заставих го да лежи в леглото.

— Дойдох на това пътешествие, за да изкарам почивката си — направи жест доктора. — Добре, добре, извини ме — обърна се той към жена си и последва мъжът през рампите на космическия кораб, който за няколко минути на техния път се движеше с хиляда мили в секунда, оставяйки зад себе си червеножълти пламъци.

— Тук е — каза дежурният.

Докторът влезе в каютата и видя лежащия на койката. Изглеждаше висок, плътта му като пришита бе опъната по скулите му. Беше болен, през извитите му от болка устни се забелязваха дългите му, обезцветени зъби. В тъмните му хлътнали очи едва просветваха искрици живот, а тялото му бе изтъняло почти като скелет. Цветът на ръцете му беше снежнобял. Лекарят повдигна магнитният стол и хвана болния за китката.

— От какво се оплаквате?

Болният човек не можа да отвърне веднага, само облиза с безцветния език тънките си устни.

— Умирам — отвърна накрая и сякаш се усмихна.

— Глупости, ние ще оправим работата, господин…?

— Бледен, за да съответства на цвета на лицето ми. Би трябвало да съм бледен.

— Господин Бледен — промърмори лекарят. Беше най-студената китка, която някога бе докосвал в живота си. Беше като на маркиран труп, който си извадил в болничната морга. Бе толкова изтощен, че докторът усещаше собствения си пулс в пръстите на ръката си.

— Положението е лошо, нали? — попита господин Бледен.

Лекарят не отвърна нищо, извади сребърен стетоскоп и започна да прислушва оголените гърди на умиращия.

В стетоскопа се чуваше слаба глъчка, някакъв симптом на много неща, подлежащи на размишление. Изглеждаше като изпълнени със съжаление стенания, вместо сърцебиене, като безмълвно крещене на милиони гласове или на тъмен вятър духащ в непрогледно пространство — студени звуци в лишения от топлина гръден кош, които влизаха в ушите на доктора и преминаваха през сърцето му, докато той ги слушаше между два негови удара.

— Аз бях прав, така ли е? — каза господин Бледен.

— Може би ще ми разкажете… — кимна лекарят.

— Каква е причината ли? — затвори господин Бледен очи и се усмихна с обезцветените си устни. — Нямам никаква храна. Умирам от глад.

— Можем да ви я донесем.

— Не, не ме разбирате — въздъхна човекът. — Аз просто станах такъв след като стъпих на борда на кораба. Само до преди няколко минути бях напълно здрав.

— Изпада в делириум — обърна се доктора към дежурния.

— Не — отрече господин Бледен. — Грешите.

— Какво става тук? — произнесе нов глас и капитанът влезе в каютата. — Здрасти, кой е този? Не съм повикал…

— Ще ви спестя грижите — каза болният. — Не фигурирам в списъка на пасажерите. Току-що пристигнах на борда на кораба.

— Няма как да сте го направили. Ние сме отдалечени на десет милиона мили от Земята.

— Почти нямаше да го направя — рече господин Бледен. — Използвах цялата си енергия, за да ви хвана. Ако бяхте още малко по-далече…

— Просто и ясно, пътник без билет — каза капитанът. — И без съмнение подпийнал.

— По-скоро твърде болен човек — възрази лекарят. — Не трябва да се помръдва. Аз ще направя основни изследвания…

— Няма да откриете нищо — произнесе тихо господин Бледен, както си лежеше бял и дълъг в койката. — Освен, че се нуждая от храна — добави той.