Рей Бредбъри - Машина за Килиманджаро

Пристигнах с камиона рано-рано сутринта. Бях карал цялата нощ, защото в мотела така и не можах да заспя, та реших, че е по-добре да продължа и стигнах сред хълмовете и възвишенията до Кечъм и Слънчевата долина тъкмо по изгрев слънце, доволен, че мисълта ми беше заета с шофирането.

Влязох в самото градче, без изобщо да погледна оня хълм. Опасявах се, че погледна ли го, ще сбъркам. Много беше важно да не поглеждам гроба. Поне такова чувство имах. А трябваше да се осланям на усета си.

Паркирах камиона пред една стара кръчма и се поразходих из града, разговорих се с няколко души и подишах сладкия чист въздух. Открих един млад ловец, но не беше това, което ми трябваше — разбрах го, щом поговорих две-три минути с него. Открих един много стар човек, но и той не беше по-добър. После открих един ловец на около петдесет, тъкмо какъвто ми трябваше. Той разбра или усети какво точно търсех.

Поръчах му една бира и се заговорихме за разни неща, после го почерпих още една бира и отворих дума какво правя тук и защо исках да говоря с него. Замълчахме известно време, а аз чаках, без да показвам нетърпението си, чаках ловеца сам да измъкне миналото, да заговори за ония дни преди три години, за едно пътуване към Слънчевата долина и какво е видял и знае за човека, който бе седял някога в този бар, пиел си е бирата и е говорил за лов или пък е тръгвал нататък на лов.

Най-после, загледан в стената така, сякаш тя бе шосето и хълмовете, ловецът се покашля и заговори с тихия си глас.

— Тоя старец — каза той. — О, тоя старец на пътя. О, горкия стар човек.

Аз чаках.

— Все не мога да го забравя тоя старец на пътя — каза той, загледан сега в чашата си.

Отпих малко от бирата, не ми беше добре, почувствах се и аз самият много стар и уморен.

Когато мълчанието се задържа доста, извадих една карта на местността и я разгърнах на дървената маса. В бара бе тихо. Беше предиобед и нямаше никой освен нас.

— Тука ли най-често го виждахте? — попитах.

Ловецът докосна картата на три места.

— Обикновено го виждах да минава оттук. И ей там. После свиваше напряко оттук. Горкият старец. Все ми се искаше да му кажа да не минава по пътя. Но не исках да го засегна или обидя. На такива хора не можеш да говориш разни там неща за пътищата и че можело да пострада. Пък пострада ли, значи тъй е трябвало. Решаваш, че това си е негова работа и караш нататък. О, но пък стар беше вече накрая.

— Беше — съгласих се аз, сгънах картата и я прибрах в джоба си.

— Ти да не си някой от ония вестникари? — попита ловецът.

— Не точно от ония — отвърнах.

— Не че исках да те меся наедно с тях — рече той.

— Няма нужда от извинения — казах аз. — Да речем просто, че бях един от читателите му.

— А-а, читатели той имаше бол, всякакви читатели. Че и аз даже. Дето книга от дъжд на вятър пипвам. Ама неговите съм пипвал. Мичиганските разкази май че най ми харесват. За риболова. Аз мисля, че разказите за риболова ги бива. По моему, никой друг не е писал така за риболова и едва ли някога ще напише. И за борбите с бикове си ги бива, не ще и дума. Ама то това малко далечко се пада. Някои кравари ги харесват, че то цял живот са покрай животните. Бикът си е бик, дали тука или там — все е един, мисля си. Знам един кравар, дето все за биковете четеше в испанските разкази на стареца, четиридесет пъти ги е чел. Да рече, може вече да иде там да се бори с тях, честна дума.

— Мисля, че на младини — казах аз — всеки от нас, който е чел испанските му разкази за биковете, е имал поне веднъж чувството, че може да отиде там и да се бори. Или поне да потичаш пред биковете рано сутрин, когато ги изкарват, а на другия край да те чака едно хубаво питие и твоето чудесно момиче — там, в дългия край на седмицата.

Прекъснах и тихо се засмях. Защото, без да се усетя, гласът ми бе поел — дали от движенията на устата му, или на ръцете — ритъма на неговата реч. Поклатих глава и замълчах.

— Беше ли вече на гроба? — запита ловецът, очаквайки сякаш, че ще отвърна „да“.

— Не — казах аз.

Това наистина го изненада. Но се постара да не го покаже.

— Всички ходят горе до гроба — каза той.

— Не този.

Той потърси из мозъка си любезен начин да попита:

— Искам да кажа… — рече той. — Защо не?

— Защото този гроб е неподходящ — отвърнах.

— То като си помислиш, всеки гроб е неподходящ — рече той.

— Не е така — казах аз. — Има подходящи гробове и неподходящи, точно както има подходящо време да се умре и неподходящо.