Рей Бредбъри - Банши

— Той там ли е?

— Какво? — чух се да казвам.

— Това той ли е? — учуди се тя. — Звярът — прошепна със сдържана ярост. — Чудовището. Той самият.

— Не знам…

— Грамадното животно — продължи тя, — което върви на два крака. Той остава. Всички други си отиват. Изтрива ръцете си в плът; момичетата са негови салфетки, жените — среднощна закуска. Държи ги затворени в избата за вино, знае годините им, но не и имената им. Исусе Христе, това той ли е?

Проследих погледа й, отправен към сянката зад прозореца, далеч зад игрището за крикет.

Мислех за моя продуцент в Париж, в Рим, в Ню Йорк, в Холивуд, за потока жени, върху които стъпваше, а ходилата му оставяха следи; един черен Христос, крачещ по море от плът. Пикник с жени, танцуващи по масите, жадуващи аплодисменти, и Джон, шепнещ на раздяла: „Скъпа, дай ми на заем пет долара. Онзи просяк до вратата ми къса сърцето…“

Наблюдавах младата жена, черните й коси, разпилени от нощния вятър, и запитах:

— Кой би трябвало да е?

— Онзи — отвърна тя, — онзи, който живее там и ме обичаше, а сега — не. — Тя затвори разплаканите си очи.

— Той не живее вече тук — й казах.

— Живее! — тя се обърна, готова да ме удари или заплюе. — Защо лъжеш?

— Слушай — загледах се в свежия, но някак си остарял сняг на лицето н. — Това е било през други времена.

— Не, има само настояще! — опита се да се втурне към къщата. — И аз все още го обичам, толкова, че бих убила заради него, а накрая бих погубила и себе си!

— Как се казва? — застанах на пътя й. — Името му?

— Как, Уил, разбира се. Уили. Уилям.

Тя се раздвижи. Вдигнах ръце и поклатих глава.

— Сега там е само Джон. Джон.

— Лъжеш! Чувствам, че е там. Сменено е името му, но това е той. Гледай! Усещаш ли?

Тя вдигна ръце, за да докосне вятъра, който идваше откъм къщата, аз се обърнах и почувствах заедно с нея, че вече беше друга година и друго време. Така шепнеше вятърът, а и нощта и светлината на големия прозорец, където стоеше сянката.

— Това е той!

— Моят приятел — отвърнах тихо.

— Никакъв приятел, на никого и никога!

Опитах се да погледна през нейните очи и си помислих: „Господи, наистина ли е било всякога така, един мъж, завинаги в тази къща, четиридесет, осемдесет, сто години! Не същият мъж, не но всичките му тайнствени близнаци, и все това момиче, изоставено на пътя, със сняг в ръцете вместо любов и скреж в сърцето вместо утеха, само да шепти, тананика, тъгува и ридае, докато гласът й заглъхне при изгрев слънце и се появи отново, когато луната изплува“.

— Там е моят приятел — повторих.

— Ако е истина — прошепна свирепо тя, — тогава ти си ми враг!

Погледнах надолу по пътя, откъдето вятърът довя прах от вратите на гробището.

— Върни се откъдето си дошла — казах.

Тя погледна към същия път, към идващия прах, гласът й чезнеше:

— Няма ли да има покой за мен! — извика жално. — Трябва ли да обикалям тук с години и нищо да не се случва?

— Ако мъжът в къщата — казах — беше наистина твоят Уил, твоят Уилям, какво би ме накарала да направя?

— Да го изпратиш при мен — рече бавно тя.

— Какво ще правиш с него?

— Ще легна с него — промърмори тя — и никога вече няма да стана. Ще го вардя като камък в ледена вода.

— О! — казах аз и кимнах.

— Е, ще го помолиш ли да дойде?

— Не. Защото той не е твой. Много прилича. Почти същият е. И закусва с момичета, и изтрива устните си в тяхната коприна, но една епоха се нуждае от едно, друга — от друго.

— И в него няма повече любов?

— Той говори, тъй както рибарят хвърля мрежите си в морето — отвърнах.

— О, Господи, и аз съм уловена! — извика толкова силно тя, че сянката отново се появи зад прозореца на голямата къща, зад ливадите. — Ще остана тук до края на нощта — каза. — Той сигурно ще ме почувства, сърцето му ще се смекчи, няма значение какво е името му и как се е променила душата му. В коя година сме? Колко дълго съм чакала?

— Няма да ти кажа — отвърнах. — Вестта ще съкруши сърцето ти.

Тя се обърна и сякаш чак сега ме забеляза.

— Вие да не сте от ония добри, внимателни мъже, които никога не лъжат, никога не нараняват и никога не се налага да се крият? Милостиви боже, бих искала теб да бях срещнала пръв!

Изви се вятър и неговият звук отекна в гласа й. Чу се удар на часовник някъде далече през полето, в спящия град.

— Трябва да се прибирам — въздъхнах. — Не мога ли аз да ти дам покой?

— Не — отвърна тя, — защото не си ти този, който избяга.

— Разбирам — рекох.

— Не можеш. Но се опита. Благодаря ти за това. Върви. Иначе смъртта ще те настигне.