Рей Бредбъри: Избягай с мен

Джоузеф Кърк не можеше да каже веднага защо бе постъпил така импулсивно. Помнеше само, че и преди години подобни инциденти го бяха карали да избухва.

На една вечеря в тесен кръг, когато някакъв противен продуцент започна да се фука с парите си, Джоузеф Кърк остави ножа и вилицата си и му нареди да се разкара от масата. Продуцентът се подчини.

Друг път, когато една актриса половин час обижда съпруга си пред всички, Кърк скочи, каза й колко е отвратителна и отиде в съседната стая да чете книга. По-късно, на тръгване, актрисата се извини, а той извърна поглед.

И тази вечер се случи отново. Чу се, че казва нещо невероятно. Сякаш някой му беше подал граната, а той издърпа халката, без да мисли, стисна проклетото нещо и го гледа, докато то не гръмна.

В ранната вечер прелистваше списанията пред вестникарската будка, когато чу приближаващи гневни гласове. Единият беше висок, писклив и пренебрежителен, другият — сдържан, приглушен, сякаш човекът вече се беше предал. Будката се намираше южно от булевард „Холивуд“ и гласовете идваха от тази посока.

Джоузеф Кърк погледна с крайчеца на окото си. Видя красив млад мъж, който вървеше и хвърляше обиди през рамо така, сякаш бяха благопожелания. Сякаш носеше шапка невидимка. Сякаш имаше маска. Но нито едното, нито другото беше вярно. Ефектът идваше от израза на лицето му, докато сипеше хулите. Беше замръзнало във високомерна гримаса.

Зад него — по-дребен, по-смирен и определено по-тих — вървеше приятелят му. Той също имаше красиво лице, но без шапка невидимка и без маска то беше просто лице на човек, ужасно изненадан от внезапна канонада от гръмотевици.

— Господи! — възкликна първият, загледан свирепо право пред себе си. — Никога не вършиш нещата както трябва!

— Какво съм направил?

— Снощи, тази сутрин, в момента. Държиш се като говедо. Не можеш ли да бъдеш учтив? Не можеш ли да се държиш прилично? Това беше парти, за Бога! Не можеш ли да се усмихваш, да се смееш, да бъбриш? Стърча там като някакъв проклет дървен индианец!

— Аз…

— И днес на обед. Теди се опитваше да ни развесели, да ни разсмее, а ти просто седеше. Господи! Ти…

Парадът от двама мина покрай Кърк. Първият — надут, висок и възхитителен в котешкото си самодоволство, вторият — победен, тътрещ крака, изгубен. Косъмчетата на тила на Кърк настръхнаха и по гърба му полазиха тръпки. Откри, че е стиснал зъби и е затворил очи.

— А следобед? Знаеш ли какво направи днес следобед?

— Какво съм направил, какво?

— Ти…

— Ох, я си затваряй устата! — извика Кърк.

Светът замръзна. Парадът спря. Високомерната му половина се завъртя като простреляна в сърцето. А победената закова на място и бавно вдигна глава. Върху лицето на човека се четеше изумление и странно облекчение.

— Какво? — възкликна мъжът с невидимата маска.

Кърк усети как устните му се раздвижват и продължи, все още неспособен да повярва на собственото си избухване.

— Казах да си затваряш устата.

— Вие пък кой сте, по дяволите? — извика първият млад мъж.

— Никой, по дяволите!

Какви ги върша? Докъде ще я докарам? — запита се Кърк. Погледна втория младеж и видя отговора. На лицето му прочете надежда, възхита и нужда да избяга.

— Виж какво — каза му Кърк. — Идваш с мен.

— Моля?

— Нямаш никакво желание да бъдеш с това чудовище, нали така? Не. Ела с мен. С мен ще се чувстваш по-добре, отколкото с този. Като начало ще те оставя на мира. А после ще видим, става ли? Е? Кого избираш? Него или мен?

Младият мъж се вцепени, погледът му зашари между приятеля му и Кърк и накрая се заби в земята. Не можеше да реши.

— Чакайте малко — обади се първият. Маската му започваше да се топи. — Вие…

— Не. — Кърк докосна лакътя на втория. — Най-сетне свобода. Не е ли великолепно? Ти , махай се от пътя ми! Ти , тръгвай с мен.

Бързо пристъпи помежду им, завъртя втория младеж и го поведе със себе си.

— Не можете да направите това! — изумено възкликна първият.

— Стой, та гледай! — извика му Кърк.

И продължи да крачи бързо с пленника си към ъгъла, а зад него отекваха писъци на корморан, сврака или нещо подобно.

— Продължавай да вървиш — каза Кърк.

— Вървя.

— Не поглеждай назад.

— Не поглеждам.

— По-бързо.

— Тичам.

— Добре.

— Кой сте вие? — попита младежът.

— Твоят спасител, предполагам.

— Защо го направихте?

— Не знам. Трябваше. Ужасно е.

— Как се казвате?