Рей Бредбъри: Избягай с мен

— Кърк. Джоузеф Кърк.

— Аз съм Уили-Боб.

— Исусе Христе. Приличаш на Уили-Боб.

— Знам. Ще ни последва ли?

— Сигурно в момента е в шок. Да продължаваме. Колата ми е по-надолу.

Стигнаха до автомобила и докато Кърк отключваше вратата, Уили-Боб промълви:

— Господи, та ти дори не си един от нас! Дори не си… сещаш се.

Последва дълго мълчание, докато се качваха. Преди да запали двигателя, Кърк чу Уили Боб да казва:

— Такъв ли си?

Кърк го погледна и се засмя тихо.

— Не.

— Тогава защо? Защо?

— Просто полудях при мисълта, че мога да те оставя да се влачиш след онзи кучи син. Не можех да позволя такова нещо.

— Обичам го, нали се сещаш.

— Да, и това прави нещата още по-лоши. Но сега си с мен .

— Какво ще правиш с мен?

— Аз съм човек без нос. Ти си пакетче носни кърпички. Ще измисля нещо.

Разсмя се. Уили-Боб също.

— Ох, невероятно. Това си го биваше!

По лицата им се стичаха сълзи от смях.

— Нали? — съгласи се Кърк и потегли с пленника си.

Спряха в едно крайпътно заведение и продължиха да се смеят. Поръчаха си два хамбургера, пържени картофки и две бири и зачакаха смехът им да утихне.

— Господи, каква физиономия имаше само! За Бога, чувствам се чудесно! — извика Уили-Боб.

— Точно това беше намерението ми — каза Кърк.

— За първи път, за първи път в живота си му казах нещата в лицето!

Не го направи, помисли си Кърк, но премълча.

— Представям си го сега как крачи ядосано нагоре-надолу по булеварда, как се опитва да ме намери, бесен…

Гласът му започна да утихва.

— Господи, а когато ме намери! Всичките ми неща са в дома му.

— Това не е ли и твой дом?

— Делим апартамент при Фонтана.

— Колко боклук имаш там?

— Много. Костюм. Тоалетни принадлежности. Очукана стара пишеща машина… Май нищо.

— Не е много — съгласи се Кърк.

Хамбургерите пристигнаха навреме, за да прекъснат проточващото се мълчание. Започнаха да се хранят. По едно време Уили-Боб преглътна с мъка.

— Добре де, все пак какво смяташ да правиш с мен?

— Нищо.

— Задължен съм ти, нали се сещаш.

— Не си ми задължен с нищо. Длъжен си на самия себе си. Трябва да се разкараш, да се махнеш колкото се може по-далеч.

— Прав си. Въпреки това не разбирам. Защо го направи? Защо съм тук с теб?

Кърк отхапа от сандвича си и задъвка, загледан в предното стъкло и размазаните по него мушици. Опита се да разчете изписаното от изсъхналите им сокове.

— Две кучета се заклещват насред улицата, не могат да се разделят. Изтичвам, поливам ги със студена вода. Намирам в полето паднала от дървото совичка, отнасям я в къщи, давам й топло мляко. По дяволите.

— Аз ли съм падналата от дървото совичка?

— Страшно много приличаш.

— Още не мога да летя.

— Точно затова го казах.

— Но ти не знаеш нищо за мен.

— Напротив, научих, когато те видях да минаваш покрай мен. Когато те чух.

— Не знаеш нищо за него.

— Научих, когато го видях да минава покрай мен. Тогава чух целия му живот. И твоя.

— Явно си ужасно добър във виждането и чуването.

— Това не е добродетел. Само създава проблеми. Както в момента например. Сега какво следва?

Довършиха сандвичите и се заеха с бирата.

— Може би можем да живеем заедно… — започна Уили-Боб.

— Изключено — рязко го прекъсна Кърк и млъкна. — Искам да кажа, аз съм просто опърпан аналитик, проклет глупак, несръчен наивен филантроп, дошло ми е до гуша и се чувствам толкова неудобно, колкото и ти. Единственото, което ни свързва, е моето съжаление и твоят страх.

— Ще трябва да свърши работа — отвърна Уили-Боб. — Довечера с теб ли се прибирам? Тоест, ако се прибера с теб.

— С всеки следващ момент звучиш все по-колебливо.

— Ужасно съм изплашен. Сякаш съм повърнал в църква.

— И Бог никога няма да ти прости, нали?

— Никога не го е правил.

Кърк отпи от бирата си.

— Твоят човек не е Бог, а Луцифер. И апартаментът му е ад на Земята. Върнеш ли се, все едно сам да си пръснеш мозъка.

— Знам — кимна Уили-Боб със затворени очи.

— Но въпреки това в момента си мислиш точно за това, нали?

— Да.

— Хайде да ти намерим стая за тази нощ. Смяната на мястото може да ти даде повече…

— Кураж?

— По дяволите, не искам да поучавам.

— Господи, нуждая се от поучаване. Да, някой хотел. Но нямам пари…

— Мисля, че мога да си го позволя — каза Кърк.

Подкара колата и Уили-Боб каза:

— Пътьом, ако не е далеч, може ли да спрем при теб, за да видя…

— Какво?