Рей Бредбъри - Ремембрънс, Охайо

Единственият звук идваше от изгарящото небето слънце.

— В Калифорния ли се намираме или в Охайо? — попита тя и най-сетне се обърна към него.

— Не прави това! — Сграбчи китката й. — В Калифорния сме.

— Какво прави градът ни тук? — остро попита тя, останала без дъх. — Та нали беше в Охайо!

— Имаме късмет, че намерихме този! Не говори за това!

— Може пък да е Охайо. Може изобщо да не сме заминавали на запад преди години.

— Това — каза той — е Калифорния.

— Как се казва това градче?

— Колдуотър 1 1 Студена вода — Б.пр. .

— Сигурен ли си?

— В горещ ден като този ли? Колдуотър.

— Сигурен ли си, че не е Мелоу Глен 2 2 Злачна долина — Б.пр. ? Или Бризуей Фолс 3 3 Прохладен водопад — Б.пр. ?

— В разгара на жегата и тези не звучат зле.

— Може пък да е Инклемънт 4 4 Суров, студен — Б.пр. , Небраска. — Тя се усмихна. — Или Девилс Пронг 5 5 Дяволската вила — Б.пр. , Айдахо. Или Бойлинг Сандс 6 6 Кипящи пясъци — Б.пр. , Монтана.

— Върни се към ледените имена.

— Минт Уилоу 7 7 Ментова върба — Б.пр. , Илинойс.

— Ааах. — Той затвори очи.

— Сноу Маунтин 8 8 Снежна планина — Б.пр. , Мисури.

— Да. — Задвижи люлката и отново се залюляха напред-назад.

— Но знам кое е най-доброто — каза тя. — Ремембрънс 9 9 Възпоменание — Б.пр. . Точно това е. Ремембрънс, Охайо.

И по усмихнатото му мълчание и начина, по който се люлееше със затворени очи, разбра, че се намират именно там.

— Те дали ще ни намерят тук? — с внезапно безпокойство попита тя.

— Не и ако внимаваме, не и ако се крием.

— О! — възкликна тя.

В далечния край на улицата под ярките лъчи на слънцето внезапно се появи група хора, които си вееха, за да прогонят прахта.

— Ето ги! Ох, какво сме направили, че ни гонят така? Том, да не би да сме грабители или крадци? Да не би да сме убили някого?

— Не, но все пак ни последваха чак до Охайо.

— Преди малко май каза, че сме в Калифорния.

Той отметна глава назад и се загледа в палещото небе.

— Господи, не знам вече. Може да са сложили града на колела.

Непознатите, които се движеха в свой собствен прашен свят, поспряха. Резките им, подобни на лай гласове се чуваха под дърветата.

— Трябва да бягаме, Том! Да се размърдаме! — Задърпа го за лакътя, опита се да го накара да стане.

— Да, но виж. Дреболиите наоколо — нещо не е както трябва. Градчето… — Залюля се с полуотворена уста и отнесен поглед. — Къщата. Нещо във верандата. Навремето имаше само три стъпала. А сега са четири.

— Не!

— Усещам промяната с краката си. И онези цветни стъкла около прозорчето на вратата. Сини и червени. А бяха оранжеви и млечнобели.

Посочи уморено.

— Тротоарите, дърветата, къщите. Цялото проклето градче. Не мога да определя какво му има.

Тя се загледа и започна да осъзнава. Нечия голяма ръка бе събрала всички познати от детството й елементи от градче — църкви, гаражи, прозорци, веранди, тавани, храсти, поляни, улични лампи — и ги бе изсипала в стъкларска пещ и нагорещила до такава степен, че всичко се бе стопило и изкривило. Къщите бяха станали малко по-големи или по-малки от първоначалните си размери, тротоарите се накланяха, камбанариите бяха по-високи. Който и да беше слепил градчето в едно цяло, явно беше изгубил плановете. Беше прекрасно, но странно.

— Да — промърмори тя. — Да, прав си. Познавах с ролерите си всяка пукнатина по тротоара. Не е същото.

Непознатите тичешком завиха по една пресечка.

— Заобикалят — каза тя. — После ще ни намерят тук.

— Не знам — отвърна той. — Може да ни намерят, може и да пропуснат.

Седяха, без да помръдват, заслушани в горещата зелена тишина.

— Знам какво искам — рече тя. — Искам да вляза в къщата, да отворя хладилника, да пийна глътка студено мляко, да надникна в килера и да помириша окачените на тавана банани, да ям поничка с пудра захар направо от купата.

— Не прави опити — каза той, без да отваря очи. — Ще съжаляваш.

Тя се наведе и погледна изпитото му лице.

— Страх те е.

— Мен?

— От нещо толкова просто като това да отвориш вратата!

— Да — отвърна той след дълго мълчание. — Страх ме е. Не можем да бягаме повече. Ще ни хванат и ще ни върнат на онова място.

Внезапно тя се разсмя.

— Не бяха ли странни? Не ни взеха пари за престоя. Харесвах костюмите на жените — изцяло бели и колосани.

— На мен не ми харесваха прозорците — каза той. — Металните решетки. Помниш ли как започнах да издавам звуци като от ножовка и мъжете пристигнаха тичешком?