Шъруд Андерсън - Мъжът, който стана жена

Но да се върнем на моята история. След като Том си отиде, екипът коне, с които бях, продължи да обикаля хубавите малки пенсилвански градчета. Собственикът ми, необикновено раздразнителен човек някъде от Охайо, който бе потрошил много пари по коне, но непрекъснато се надяваше да си ги върне с някой голям удар, имаше добър късмет през този сезон. Конят, за който се грижех, петгодишен яко скопен жребец, побеждаваше доста често и с част от неговите печалби той купи тригодишен черен състезателен жребец, който се казваше Мой човек. Името на скопения беше Изяж ги, тъй като, когато по време на състезание излизаше вече на правата отсечка пред финала, собственикът ми, почти полудял от възбуда, крещеше така, че се чуваше на миля и половина.

— Бягай! Изяж ги, момчето ми! Изяж ги! — викаше той и затова, когато спипа този добър жребец, го бе нарекъл така.

Скопеният наистина беше бърз кон. Както момчетата на хиподрума обичаха да казват, „той бързо ги настигаше и умело ги избутваше“ и наистина беше от онези коне, за които казваме „състезателен кон по природа“, най-вече заради скоростта, която дигаше, а и не му бяха нужни много тренировки.

— Това, което трябва да направиш, е да го пуснеш на пистата, и той ще полети — казваше винаги моят собственик на другите, когато искаше да се изфука с коня си.

Та както виждате, след като Том си замина, нямах много работа вечер и тогава дойде новият тригодишен жребец заедно с коняря си, негър на име Бърт.

Беше ми много симпатичен, а и аз на него, но не беше същото както при Том и мен. Станахме приятели и предполагам, че Бърт щеше да направи за мен това, както и аз за него, каквото Том и аз не бихме направили един за друг.

Но с един негър не можеш да станеш добър приятел, както би могъл с един бял. За това има някаква причина, която не можеш да разбереш, но е така. Толкова много е говорено за разликата между бели и черни, че и двамата се смущавате и мисля, че и Бърт, и аз знаехме това, та се чувствах доста самотен.

Когато бях млад, ми се случи нещо, и то на няколко пъти, причината за което не успях да разбера. Сега понякога си мисля, че причината за това беше, че почти бях станал мъж, а все още не бях имал връзка с жена. Не знам защо съм такъв. Не мога да моля жена. В живота си съм опитвал много пъти, но всеки път, когато съм правил това, резултатът е бил все един и същ.

Разбира се, сега с Джеси е съвсем друго нещо, но за времето, за което разказвам, Джеси беше далеч от мен и трябваше да ми се случат много неща, преди да я срещна.

Както можете да си представите, по хиподрумите онези, които са коняри, жокеи и пришълци не минават без жени. Няма и защо. Във всеки град има отракани момичета, които се навъртат около такова място. Според мен те си мислят, че се занасят с мъже, които водят романтичен живот. Такива момичета ще минат покрай конюшните и ако ги погледнеш както трябва, ще се спрат и ще те заговорят за коня ти. Ще погалят с малките си ръце конските ноздри и тогава настъпва моментът за теб — ако не си човек като мен, който не може да запази самообладание, — тогава е моментът да се усмихнеш и да кажеш „Здрасти, малката!“ и да си определиш среща с някоя от тях вечерта в града. Не можех да направя това, макар че всевишният знае колко много и колко често се опитвах да направя това. Да кажем, дойде някое само момиче, нежно създание, дава ми да разбера, че ме харесва, опитвах ли, опитвах, но дума не излизаше от устата ми. Том, а след това и Бърт са ме подигравали за това, но си мисля, че дори и да можех да заговоря някоя от тях и да й определя среща, нямаше да излезе нищо. Сигурно щяхме да се разхождаме из града и да се измъкнем в тъмното натам, където градът свършва, и тогава тя щеше да ме събори с някоя дебела сопа, преди да се опитам да направя нещо.

И така, свикнал бях с Том и с разговорите ни, а Бърт, разбира се, си имаше свои приятели сред черните. Станах мързелив и безучастен към всичко и работата ми натежа.

Такова беше положението. Понякога, късно следобед, след като състезанията свършеха и тълпите се разотиваха, просто седях под някое дърво. Винаги имаше много мъже и момчета, чиито коне не бяха участвали в дневните състезания и те седяха или стояха пред оборите и си говореха.

Чувах ги известно време, а после гласовете им сякаш се отдалечаваха. Предметите, които виждах, също се отдалечаваха. Ако на стотина метра от мен се намираше някое дърво, то просто се отделяше от земята и отлиташе като трънче. Ставаше все по-малко и по-малко, отлиташе към небето и изведнъж — тряс! — се връщаше към мястото си и отново започвах да чувам гласовете на разговарящите мъже.