Давид Лагеркранц: Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Авторски права

David Lagercrantz

Mannen som sökte sin skugga

© David Lagercrantz & Moggliden AB, first published by Norstedts, Sweden, in 2017

Published by agreement with Norstedts Agency

© Любомир Гиздов, превод

ИК „Колибри“, 2017

ISBN 978-619-02-0117-5

За автора

Давид Лагеркранс (р. 1962 г.) е шведски журналист и писател, автор на десетина романа. Придобива известност с биографичната си книга за шведския футболист от босненско-хърватски произход Златан Ибрахимович. Романът „Онова, което не ме убива” е продължение на трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон, но без да е базиран на бележките на покойния писател. Излиза през август 2015 г. и е вече преведен на 38 езика, като първото издание само в САЩ е от 500 000 екземпляра.

Анотация

В „Мъжът, който търсеше сянката си“ (2017) Лисбет Саландер отново е в центъра на събитията и отново се сблъсква със смъртни врагове, а Микаел Блумквист отново е по следите на престъпна група. Организацията, наречена Регистър на изследванията на генетиката и околната среда, официално изучава връзката между наследствеността и влиянието на средата, а на практика експериментира с близнаци, поверени на различни по социален статус семейства. Точно там Лисбет ще открие мистерията на своето детство. (И най-после ще разберем защо си е татуирала дракон.) Пак там ще срещнем и Даниел и Лео, двама талантливи музиканти, всеки от които има чувството, че живее половин живот, и всеки от които бива унижаван заради своя произход. Някои от персонажите в романа биват подложени на жестоки изтезания, други изгубват живота си – Лисбет, Даниел и Лео обаче не се предават, а Блумквист ги подкрепя с цялата сила на своя талант и почтеност.

По напрегнатия си сюжет, по умението на автора да заплита сложна интрига и да ни поднася решението на загадките на малки дози, за да държи интереса ни буден, по отчетливо присъстващия социален фон с проявите на расизъм, ислямизъм, корупция и жестока престъпност „Мъжът, който търсеше сянката си“ определено не отстъпва на нито един от предишните четири романа.

Все още не е известно заглавието на „Милениум 6“ (2019).

Милениум.

Мъжът, който търсеше сянката си

Пролог

Холгер Палмгрен седеше в инвалидната си количка в стаята за посещения.

– Тази татуировка с дракона, винаги съм искал да попитам, защо е толкова важна за теб?

– Заради една случка с майка ми.

– С Агнета?

– Бях малка, може би на шест. Избягах от къщи.

– Да, мисля, че си спомням. Посетила ви една жена, нали? Жена с някакъв белег.

– Кожата на врата ѝ изглеждаше като изгорена.

– Сякаш я е нападнал дракон?

Първа част

Драконът

12–20 юни

Стен Стюре Старши1 поръчал статуята да бъде издигната през 1489 г., в чест на победата му над датския крал в битката при Брункебери.

Статуята, която се намира в Стуршюркан2 в Стокхолм, представлява свети Георги, яхнал кон и вдигнал меча си. Под него лежи умиращ дракон. До тях стои момиче с бургундска рокля.

Това е девицата, която свети Георги спасил от дракона. Счита се, че за модел е послужила съпругата на Стен Стюре Старши, Ингеборг Окесдотер. Девойката изглежда странно равнодушна.

1 Регент на Швеция в периодите 1470–1497 г. и 1501–1503 г. – Б. пр.

2 Прочута църква, построена през XIII век. Намира се до Кралския дворец в Стокхолм. – Б. пр.

Глава 1

12 Юни

Лисбет Саландер си беше взела душ във фитнеса и отиваше обратно в килията си, когато главният надзирател Алвар Олсен я спря в коридора. Той плещеше нещо, може би дори беше малко развълнуван. Жестикулираше бурно и размахваше някакви документи. Но Лисбет не чуваше и дума от казаното. Часът беше 19,30.

19,30 беше най-лошото време във „Флудберя“. Тогава покрай затвора с гръм и трясък минаваше раздрънкан товарен влак, стените се клатеха, дрънчаха ключове, а въздухът миришеше на пот и парфюм. В никой друг час от денонощието мястото не бе толкова опасно, колкото в 19,30. Именно тогава, под прикритието на шума от железницата и всеобщата суматоха, която наставаше точно преди вратите на килиите да се затворят, се случваха най-страшните нападения. По това време Лисбет Саландер винаги оглеждаше отделението от горе до долу и със сигурност не беше случайно, че точно в този миг забеляза Фария Кази.

Фария Кази беше от Бангладеш, млада и красива, и в момента седеше в стаята си вляво от тях. Макар от този ъгъл Лисбет да виждаше само лицето ѝ, нямаше съмнение, че някой я удряше. Главата ѝ потръпваше отново и отново и въпреки че ударите не бяха твърде силни, в тях имаше нещо отработено, почти ритуално. Каквото и да се случваше, то бе започнало отдавна. Личеше си по самите удари и по реакцията на жертвата. Отдалеч ставаше ясно, че тормозът е пуснал дълбоки корени и е прекършил всяка воля за съпротива у нея.