Давид Лагеркранц: Тя, която трябваше да умре

През лятото в квартала се появи нов просяк. Никой не знаеше как се казва и на никого не му пукаше, но една млада двойка, която го подминаваше всяка сутрин, му викаше лудото джудже, което беше несправедливо поне наполовина. Той не беше нисък в медицинския смисъл. Беше сто петдесет и четири сантиметра висок и пропорционално сложен. Но действително беше умопомрачен, говореше несвързано и понякога скачаше на крака и сграбчваше минувачите.

С изключение на това, през повечето време седеше върху парче картон на площад „Марияториет“, точно до фонтана и статуята на Тор, и тогава се случваше дори обратното, да буди почит. С високо вдигнатата си глава и изправения гръб приличаше на опърпан вожд. Това беше и последният му останал обществен капитал и единствената причина хората все още да му подхвърлят монети или банкноти. С труваше им се, че долавят някакво изгубено величие, и не грешаха. Имаше време, когато на просяка се кланяха.

Сега обаче всичко отдавна му бе отнето, а черните петна на бузата му никак не помагаха. Изглеждаха като късче от самата смърт. Единственото, което се отличаваше, беше пухеното му яке. То беше синьо и скъпо, модел на „Мармот“. Но не му придаваше нормалност, не само защото беше покрито с мръсотия и остатъци от храна, а и понеже изглеждаше пригодено да предпазва от арктически студове, докато в Стокхолм беше лято. Над града се беше спуснала потискаща жега. По челото на мъжа се стичаше пот и минувачите гледаха обезпокоено към якето, сякаш само при вида му горещината започваше да ги мори още повече. Но той никога не го сваляше.

Беше изгубил връзка с околния свят и не изглеждаше вероятно, че би могъл да представлява заплаха за някого. Но в началото на август в очите му се появи целеустременост и следобеда на единайсети изписа завъртяна история върху голям лист хартия, който по-късно същата вечер залепи на спирката на автобусите до метростанция „Сьодра“, подобно на протестен плакат.

Историята представляваше халюцинаторно описание на ужасяваща буря. Въпреки това младата общопрактикуваща лекарка Елсе Сандберг, която чакаше автобус номер 4, успя да разшифрова части от въведението и забеляза, че в него се споменава името на човек от правителството. Опита се да постави диагноза и предположи параноидна шизофрения.

Десет минути по-късно обаче забрави всичко и се качи на автобуса, съпроводена единствено от неясно неприятно усещане. Беше като проклятието на Касандра. Никой не вярваше на просяка, защото истината, която опитваше да формулира, бе толкова забулена в лудост, че едва можеше да се забележи. И все пак посланието явно някак си бе стигнало до някои хора, тъй като още на следващата сутрин мъж с бяла риза слезе от синьо ауди и скъса листа хартия.

В нощта срещу събота, петнайсети август, просякът отиде до Нора Банториет, за да си набави контрабанден алкохол. Там срещна друг пияница, стария промишлен работник Хейки Йервинен от Йостерботен.

– Привет, братко. Жажда ли те е налегнала? – каза Йервинен.

Не получи отговор, поне не веднага. След малко обаче последва дълга тирада, която Хейки прие за самохвалство и лъжи, изръмжа „глупости“ и добави, както сам призна, ненужно: „Приличаш на китаец, чинг-чонг“.

– Me Khamba-chen, I hate China [1] Аз Камбачен, мразя Китай (англ.). – Б. пр. – изкрещя просякът в лицето му.

И изведнъж избухна. Удари Хейки с останалата си без пръсти ръка и макар че движението не изглеждаше отработено или умело, в агресията му имаше неподозиран авторитет. Устата на Хейки кървеше и той се отправи към „Т-Сентрален“, олюлявайки се и псувайки разпалено на фински.

Следващия път, когато бе забелязан, просякът вече се беше върнал в обичайния си район мъртвопиян. Гадеше му се и от устата му се стичаше слюнка. Приближи един минувач, хвана се за гърлото и измърмори:

– Very tired. Must find a dharamsala, and a lhawa, very good lhawa. Do you know? [2] Много изморен. Трябва намери дхарамсала, и лхава, много добър лхава. Знаеш ли? (Англ.) – Б. пр.

Не изчака отговор, ами пресече „Рингвеген“ като сомнамбул, хвърли на земята малка бутилка без етикет и изчезна сред дърветата и храстите в парк „Тантолунден“. Никой не знаеше какво е станало след това. Рано сутринта запръска лек дъжд и задуха северен вятър, но към осем часа времето се проясни. Мъжът седеше на колене, облегнат на една бреза.