Давид Лагеркранц: Тя, която трябваше да умре

– Микаел – каза той и извади една бира от хладилника.

– Извинявай – каза женски глас. – Да се обадя ли по-късно?

– Не, няма проблеми – каза той по-меко. – За какво става въпрос?

– Казвам се Фредрика Нюман и съм лекар в съдебномедицинския отдел в С олна.

Скова го страх.

– Какво е станало?

– Нищо, или поне нищо необичайно. С игурно няма нищо общо с теб, но при нас пристигна едно тяло...

– На жена? – прекъсна я той.

– Не, не, мъж си е, в най-висока степен. Или чак пък висока... С транно се изразих, а? Но е мъж, може би около шейсетгодишен, или малко по-млад, само че е преминал през ужасяващи изпитания. Всъщност никога не съм виждала нещо подобно.

– Би ли изплюла камъчето все пак?

– Извинявай, не исках да те разтревожа. Трудно ми е да си представя, че го познаваш. Очевидно е бил бездомник и вероятно е бил доста ниско в йерархията дори по уличните стандарти.

– Тогава какво общо има с мен?

– В джоба му имаше бележка с твоя телефонен номер.

– Много хора имат номера ми – каза той раздразнено, но веднага се засрами от думите си.

Усещаше, че се държи нетактично.

– Разбирам – продължи Фредрика Нюман. – С игурно те засипват с обаждания. Но случаят е важен за мен.

– Защо?

– Смятам, че най-изпадналите от нас заслужават достойнство в смъртта.

– Разбира се – каза той емфатично, сякаш за да компенсира за безчувствената си реакция преди малко.

– Да – каза тя. – И в това отношение Швеция винаги е била цивилизована страна. Но всяка година пристигат все повече трупове, които не успяваме да идентифицираме, което много ме натъжава. В сички имаме право на самоличност. На име и минало.

– Така е – съгласи се той със същата категоричност, но вече се беше разсеял и без да се усети, бе отишъл до бюрото си.

– Понякога просто е много трудно – продължи тя. – Но често се дължи на липса на ресурси и време, или – още по-зле – на желание, а в този случай имам лошото предчувствие, че ще се окаже именно последното.

– Защо го казваш?

– Защото не открихме мъртвия в регистъра, а той изглежда като човек без никакво значение. На най-ниското стъпало в обществото. Човек, от когото извръщаме поглед и когото искаме да забравим.

– Тъжно – каза той, докато се ровеше във файловете, свързани с Лисбет, които беше създал през годините.

– Надявам се да греша – каза Фредрика Нюман. – Тъкмо пратих пробите и може би скоро ще научим повече за мъжа. Но сега съм си у дома и реших, че нищо не пречи да забързам процеса. Живееш на Белмансгатан, нали? Това не е далеч от мястото, където е открито тялото, възможно е да сте се засичали. Или дори да ти е звънял?

– Къде са го намерили?

– До едно дърво в „Тантолунден“. Би трябвало да си го спомниш, ако си го виждал. Лицето му е тъмнокафяво и мръсно, с дълбоки бръчки. Има рядка брада. Вероятно е бил излаган на силно слънце и тежък студ. По тялото му има наранявания от измръзване, повечето от пръстите на ръцете и краката му липсват. С ъстоянието на сухожилията говори за екстремни натоварвания. Предполагам, че произхожда някъде от Югоизточна Азия. Едно време може би е изглеждал доста добре. Чертите му са правилни, въпреки че лицето му е доста състарено. Кожата му има жълтеникав оттенък вследствие на увредения черен дроб. Голяма част от тъканта по бузите му е мъртва и почерняла. Както сигурно знаеш, на такъв ранен етап е трудно да се определи възрастта, но предполагам, че е наближавал шейсет, както казах, и че дълго време е живял на ръба на дехидратацията. Бил е нисък, малко над сто и петдесет сантиметра.

– Не знам. Не ми звучи познато – каза Микаел.

Търсеше нови съобщения от Лисбет. Не откри такива. Изглежда, тя вече дори не се ровеше в компютъра му, което го притесни още повече. П росто усещаше, че тя е в опасност.

– Още не съм приключила – каза Фредрика Нюман. – Не съм споменала най-забележителното. Пухеното му яке.

– Какво му има на якето?

– Толкова е голямо и топло, че би трябвало да ти направи впечатление в тази жега.

– Както сама каза, щях да се сетя, ако съм го виждал.

Той затвори лаптопа и погледна към Ридарфиерден [9] Залив в източната част на езерото Меларен, която навлиза в Стокхолм. – Б. пр. . Отново си помисли, че Лисбет все пак е постъпила доста разумно, като се е преместила.

– Но не се сещаш.

– Не... – каза той колебливо. – Имаш ли снимка, която да ми пратиш?

– Не мисля, че това би било етично.

– Според теб как е умрял?

Все още не я слушаше съвсем съсредоточено.