Давид Лагеркранц: Тя, която трябваше да умре

Точно когато битката бе на път да стане смъртоносна, двете избраха различни страни, след което нямаше възможност за помирение, не и откакто баща им преби Агнета толкова тежко, че тя получи неизлечимо мозъчно увреждане, а Лисбет хвърли коктейл „Молотов“ по Залаченко и го подпали, докато той седеше на предната седалка в мерцедеса си. О ттогава всичко беше въпрос на живот и смърт. Миналото им се превърна в бомба, която чакаше възможност да се взриви, и сега, години по-късно, когато Лисбет Саландер излезе от входа на Тверской булевард, пред очите ѝ проблеснаха всички спомени от Лундагатан.

Тя обаче се намираше в настоящето. Виждаше точно къде трябва да застане, за да може да се прицели, и как би могла да се измъкне след това. Но си спомняше повече неща, отколкото самата тя разбираше, и се движеше бавно, бавно. Едва когато Камила стъпи на червения килим, с високите си токчета и черната рокля, Лисбет забърза крачка, но продължи да върви приведено и тихо.

От ресторанта се чуваше музика и дрънчене на чаши, а дъждът не спираше да вали. Капките трополяха, а по улицата мина полицейска кола. Лисбет се загледа в нея и в редицата охранители и се зачуди кога ще я забележат. Преди или след като стреля? Не можеше да знае, нямаше гаранции. Но засега никой не я бе видял. Беше тъмно и мъгливо, а Камила бе привлякла цялото внимание към себе си.

Блестеше както винаги. Очите на Кузнецов също светеха, точно както очите на момчетата в училище преди толкова години. Камила можеше да накара света да спре. Беше се родила с тази власт. Лисбет видя как сестра ѝ пристъпва напред, а Кузнецов изпъва гръб и притеснено разперва ръце, за да я приветства. Пред вратата пък се бяха скупчили гости, които искаха да видят кой пристига. Точно в този миг се чу глас откъм улицата: „Там, посмотрите“. Лисбет това и чакаше. Един от охранителите – русокос мъж със сплескан нос, погледна към нея. Вече нямаше място за колебание.

Тя вдигна ръка към пистолета. Обгърна я същият смразяващ хлад, както когато замери баща си с кутията от мляко, пълна с бензин. Видя как Камила се скова ужасена, а трима от охранителите посегнаха към оръжията си и я погледнаха остро. Представяше си, че ще действа светкавично и безмилостно, но въпреки това изведнъж спря като парализирана. В първия момент дори не разбра защо. Усети единствено как над нея се извисява сянка от детството ѝ, след което осъзна, че не просто е изпуснала шанса си, а стои незащитена пред врага и вече няма път за бягство.

Камила така и не видя фигурата да се колебае. Чу единствено собствения си вик и видя раздвижване и вдигнати оръжия. Въпреки това беше убедена, че е твърде късно и гърдите ѝ всеки миг ще бъдат разкъсани от куршуми. Но не последва атака и тя съумя да се втурне напред и да се скрие зад Кузнецов. В продължение на няколко секунди не възприемаше нищо освен собственото си тежко дишане и оживлението наоколо.

Мина време, преди да разбере, че не просто се е отървала, ами цялата ситуация се е развила в нейна полза. Вече не тя бе изложена на смъртна опасност, а тъмният силует, чието лице все още не можеше да види. Фигурата сведе глава и провери нещо в телефона си, но нямаше начин да не е Лисбет. Камила го усещаше и в гърлото ѝ се надигна буца от омраза и кръвожадност. Копнееше бясно да види как фигурата се мъчи и умира, затова отново надникна към суматохата.

Положението беше по-добро, отколкото би могла да си мечтае. Тя самата беше обгърната от охранители и бронежилетки, а Лисбет стоеше сама на тротоара, на мушка. Беше чисто и просто фантастично. Камила искаше да удължи мига. Вече знаеше, че отново и отново ще се връща към този момент в мислите си. Лисбет беше в безизходица и скоро щеше да бъде смачкана. Камила се разкрещя, в случай че някой все пак се колебаеше:

– Застреляйте я, тя иска да ме убие!

И секунда по-късно действително ѝ се стори, че чува изстрелите. П очувства гърмежа с цялото си тяло и макар вече да не виждаше Лисбет, тъй като между тях тичаха хора, Камила си представи как дъждът от куршуми засипва сестра ѝ и тя пада окървавена на тротоара. Но не... нещо не беше наред. Това не бяха изстрели, а по-скоро... какво?... бомба, експлозия? Откъм ресторанта се носеше страшна шумотевица и въпреки че не искаше да пропусне нито миг от унижението и смъртта на Лисбет, Камила зяпна към морето от хора. Не разбираше какво става.

Цигуларите бяха спрели да свирят и се оглеждаха ужасено. Много от гостите стояха на място, притиснали ръце към ушите си. Други се държаха за гърдите или крещяха от страх. Повечето обаче тичаха паникьосано към изхода. Едва когато вратата на ресторанта се отвори и първите хора се изляха навън, Камила проумя. Не беше бомба. Беше музика, усилена до такава влудяваща степен, че дори не приличаше на звук, усещаше се по-скоро като въздушно цунами, така че тя ни най-малко не се изненада, когато възрастен, плешив мъж се развика: