Иван Вазов: За моята си черга ((Шарения, която може и да се не чете))

Преподавателят г. Х. ми каза една вечер в сладкарницата:

— Желаете ли да прочетете нещо, което сигурно ще ви интересува?

— Какво е то?

— Оценки на едно ваше произведение, на Митрофана.

— От кого?

— От моите ученици. Митрофан им се зададе като литературна тема за встъпителния екзамен… За вас ще бъде крайно любопитно да прочетете двайсетина разбора върху вашето произведение, написани едновременно — вътре в два часа срок, — без да имат повестта пред себе си и без да са знаяли предварително, че върху нея ще трябва да пишат.

Аз изказах очудване, защото беше съмнително дали всички, подложени на тоя вид изпит, са я чели…

Преподавателят се усмихна:

— Чели са я всичките…

Няма да скрия, че ме погъделичка това внимание, направено на едно мое чедо, отдавна заровено от мене в плесента на забравата…

Аз поблагодарих Х. за любезното обещание да ми прати критическите разбори на младежите и се разделихме.

На заранта аз приех от един разсилен тлъст пакет с книжа. Разтворих го и намерих в него осемнайсет тетрадки.

Повечето ръкописи бяха писани с молив; имената на авторите им бяха прилежно изстъргани.

Прочитането на тия книжа ми донесе извънредно удоволствие — смесено с известно вълнение. Аз вникнах като през прозорче, във вътрешността на двайсетина ума, в склада на мислите, в мировъзрението, в развитието, в литературния вкус, в силата на съжденията, в кръгозора на тия млади умове още във формация, които издаваха присъдата си над повестта и автора й.

Повечето от тия присъди, благоприятни, някои даже твърде ласкателни за тщеславното човече на тогова последния, различаваха се една от друга по гледните точки, както и по слога, по вникнуването, по приемите на писането и сполуката на изложението, по заключенията; по езика, по външностите, по формата на хартията даже, по писмото и буквите.

Една галерия от умове и характери — защото графологията е вече сестра на психологията — галерия колкото разнообразна, толкоз и поучителна — за мене.

По тоя начин аз се улучих в странното положение на подсъдим и съдник, на изследуем и изследовател; и докато те анализуваха творението ми, аз анализувах умствения склад, духовния мир на членовете на моя ареопаг.

А как анализуваха те повестта ми! Нищо не оставиха незасегнато, разчепкаха я от всички страни! Обърнаха наопаки Дормидолски с двете си бради, Митрофан Дакито с корема бяха подложени на инквизиция под критическите топори на тия новаци и непривикнали анализатори на духовни създания. Характерите на героите, тенденцията на писателя, възпитателното значение на повестта, правдоподобността на сюжета й, обилието на хумора й, отношението й към действителността — всичко определено, казано, съдено! Какво разнообразие на възгледите! Каква шеметна пъстрота на изводите и заключенията! Какви противоречиви становища!

Само в едно всичките тия разбори бяха съгласни, солидарни, единодушни!

Само на една точка те се намираха в пълна хармония.

Именно: че Митрофан и Дормидолски са много или малко московци, които са приели българско поданство и облекло и се побългарили окончателно. Или по-просто казано: разказът е бил откраднат посред пладне от Гоголя и побългарен от неделикатния автор.

Да. И всичките тия осемнайсет ръкописа, сѐ къде края, в един хор повтаряха, в разни форми и вариации, същото:

— Московци! Московци! Московци!

Бяха си плюли в устата.

Понеже на следващия ден, при виждането ни, г. Х. ми отговори, че мога да се ползувам както обичам от ръкописите, аз улавям случая, за да приведа тук предметните пасажи буквално и по градацията на силата им. Това няма да бъде съвсем безинтересно за читателя.

Един ръкопис казваше:

„Наистина, че идеята на поменатото произведение е заета от Гоголевия Ревизор, но тя е тъй приспособена към нашия особен национален бит, щото е почти оригинално българско творение…“

Друг: „Мене ми се вижда тука едно силно подражание — ако не на всички места, то на повечето — на руския писател-хуморист Гогол…“

Трети: „Тук има сцени, които Гогол описва в своето съчинение «Скарването на…» — забравил съм имената: — те са двама комшии помещици в едно руско затънтено село.“

Четвърти: „Тази повест е почти същата (??? Молим, приятелю!), както е Гоголевата комедия Ревизор, но приспособена на български характер…“