Иван Вазов - След двайсет години

„Защо са тъй сладки възпоминанията от младостта, даже тежките, даже скръбните възпоминания? Защо е така умилителна въздишката, която изпущаме при виждането, след многогодишно отсъствие, мястото, дето са изтекли няколко светли часове от нашата юност, дето животът ти се е усмихнал в най-драгата си прелест, каквато е способна да му придаде магията на младостта! О, възпоминания, като надеждата, и вие сте сладостни, мили, благодатно успокоителни! Но вие сте по-горни от надеждата, защото никога не излъгвате, никога не ни отравяте с измама и разочарование… Животът и бурите му, и зъбът на времето, и всепобеждаващата сила на житейското зло, и самото благополучие, не могат да отнемат нищо от прелестта ви. Нищо, нищо!“

Горе-долу такива едни мисли се въртяха из ума на Пенча Дебрянски, човек на средня възраст, когато файтонът му приближаваше към село П., в подножието на голи и диви върхове, там, дето река Струма си разсича дълбок проход през канарите.

Той пак видя с трепет стръмноурвястата плосковръха могила, с исторически остатки там от стара славна крепост, и срещните високи скали срещу нея през реката, мрачно надвиснали над пропастта; и дрипавите селски хижи и дворища, пръснати безредно надлъж по Струма и високите клонести върби край нея, които едни фърлят със зеленината си веселост в затънтеното, голо и сиромашко село, и безброй още предмети, познати и мили нему, и сърцето му се сви сладостно, болезнено в гърдите.

Рой спомени се разбудиха още по-живо в душата му.

Тъкмо преди двайсет години Дебрянски беше прекарал в това село една година, именно 1873. Него време турците правеха по стопански начин между София и Кюстендил железница. Дебрянски беше тука турски чиновник-драгоманин при чужденците инженери. Длъжността му бе оставяла много свободно време. Той го бе прекарал повече в бродене и лутане по околните ридове и пущинаци, в усамотени мечтания посред природата и унасяне в старовременното минало, за което му говореха преданията на тая историческа местност, в поетически разходки покрай тихо ръмолящата под върбите си Струма. Тихи и незабравими дни!

Под ония върби, там при извора, около който всяка вечер ехтяха лудешки смехове на палави моми, колко пъти и той късно беше дочакал с разиграно сърце най-късната мома, която идеше за последен път да си налее съдовете. Колко сладки любовни срещи в тъмната долина, при вечерните шумове на реката и зефиря! Струмка! Черноока и чернокоса, хубавица, горделива на ход, като Диана — о, тоз момински образ не е изщукнал из ума му и из душата му, той и сега го види в цялата му дръзка и дива хубост. Той си я спомняше, кога заран, боса, напета, луда, румена като триндафил, тя изкарваше телците през поляната сред селото и нейният звънлив смях, като гълчеше с другите моми, се издигаше най-високо… И той очакваше нетърпеливо да се смрачи, да настане късна вечер, когато изворът опустее, и тая свободна и жизнерадостна дивачка да дойде при него с менците си… Свръзка мимолетна, любов чиста и беззлобна, идилия ясна, която той сега не вярваше, че наистина е съществувала…

Двайсет години оттогава! Боже, как далеко е това!

И сега, когато колата се спущаха по широкото шосе към селото, сърцето му по-силно и по-силно тупаше и погледът му поглъщаше с жажда и тия връхове, и това село, които такива скъпи спомени свързаха с едни от най-светливите дни на миналото му.

— Ние ще се побавим тука — каза Дебрянски, когато кочияшът спря конете пред една кръчма, па си зе пардесюто и тоягата с намерение да се запъти нанякъде.

— Ще се бавим ли много? — попита кочияшът.

— Доста.

— Тогава барем да назобим конете, обед е — каза кочияшът.

Печеше доста. Дебрянски разтвори чадъра и като помисли няколко време, тръгна към моста, мина реката, повървя оттатък нея между някакви си бедни къщици, в полите на стръмната плосковръха могила, и се закатери по нейната гладка върлина нагоре.

След малко, отдолу при кръчмата, неколцина шопи любопитно гледаха пътника на връха, там, дето още личат основите на старата крепост, как крачеше полека там или се спираше неподвижен и се открояваше в ясния небосклон. След половина час видяха го на срещния по-висок връх, който отсам спуща канарата си като една шеметна стена във вълните на Струма. На тая далека височина Дебрянски се мяркаше неясен и уединен, като един призрак. Още два часа той се лута и навести всички кътове, остали мили на душата му. Той се завърна през дълбокия речен пролом, като се промушва между огромните балвани, натръкаляни край брега.