Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Сателитът на Гугъл Земя показваше голяма каменна къща с тераси, градини, басейни и статуи. Лисбет опита да си представи как всичко това гори, също като баща ѝ и мерцедеса му на Лундагатан, но това не помогна. Доскоро перфектният ѝ план сега се беше превърнал в голяма каша. Замисли се за колебанието си сега и тогава и разбра, че то я поставя в неизгодно положение и може да ѝ струва живота. Изръмжа нещо неразбираемо и си сипа още уиски.

Плати хотелската сметка онлайн и излезе. Едва когато се отдалечи на няколко пресечки, изхвърли пистолета в една кофа за боклук. След това хвана такси, използва фалшивия си паспорт, за да резервира билет до Копенхаген рано на следващата сутрин, и накрая се настани в „Шератон“, точно до летище „Шереметиево“.

По някое време след полунощ видя, че Микаел ѝ е пратил съобщение. Пишеше, че се притеснява. Тя отново се замисли за видеозаписа от Фискаргатан и реши да влезе в компютъра му. Трудно ѝ беше да каже защо. Може би имаше нужда мислите ѝ да се насочат към нещо по-различно от това, което отново и отново се въртеше в главата ѝ, затова седна зад клавиатурата.

След известно време намери няколко криптирани документа, които Микаел, изглежда, смяташе за важни, но явно искаше и тя да може да ги прочете. Във файловете, които беше създал за нея, имаше насоки и подсказки, които само тя би могла да разбере, и след като се порови малко в сървъра му, Лисбет се зачете в дълга статия за краха на борсата и фабриките за тролове. Микаел беше открил доста неща, но не толкова, колкото тя. След като разучи щателно репортажа, тя добави няколко изречения и прикачи линк с документи и имейл кореспонденция, само че вече беше твърде уморена и не забеляза, че е написала името на Кузнецов грешно, нито че текстът ѝ не се придържа към стила на Микаел. Просто затвори лаптопа и легна по гръб, без да си свали костюма или обувките.

Когато заспа, ѝ се присъни баща ѝ, застанал насред море от огън. Каза ѝ, че е станала слаба и няма шанс срещу Камила.

16 АВГУСТ

В неделя Микаел се събуди в шест сутринта. Реши, че е заради жегата. Беше топло и задушно като пред буря. Чаршафът и калъфката му бяха подгизнали от пот. Болеше го главата и миг преди да си е спомнил вчерашната вечер, се зачуди дали не е болен. После обаче се сети как се беше напил, наруга се, наруга и сутрешната светлина, която проникваше изпод пердетата, след което се зави през глава и опита пак да заспи.

Само че прояви глупостта да погледне телефона си, за да види дали Лисбет е отговорила на съобщението му. Не беше, естествено, но той отново се замисли за нея, а така нямаше как да се отпусне, затова накрая стана от леглото.

На нощното шкафче имаше купчина книги, които беше започнал и зарязал. Замисли се дали да не почете в леглото, или може би да поработи над статията си. В место това отиде в кухнята и си направи капучино. След това взе сутрешните вестници и потъна в новините, отговори на няколко писма, зашета се из апартамента и разчисти още малко в банята.

В девет и половина получи есемес от Софи Мелкер, младата им сътрудничка, която наскоро се беше преместила в квартала с мъжа си и двамата им синове. Софи искаше да обсъдят един репортаж, докато Микаел нямаше особено голямо желание, но пък харесваше С офи, така че ѝ предложи да се видят в „Кафебар“ на улица „Санкт Паулсгатан“ след половин час. Получи вдигнат палец в отговор. Не обичаше емоджита. С мяташе, че писменият език е достатъчен. Не искаше обаче да изглежда старомоден, затова реши да изпрати някакво весело личице.

За жалост, вместо смайли, непохватните му пръсти изпратиха червено сърце. Това сигурно можеше да се разбере погрешно. Но какво толкова... в общуването имаше инфлация. Едно сърце вече не означаваше нищо, нали? Прегръдката означаваше здравей , значи сърцето беше горе-долу като... мила . Остави го така, пусна си душ, избръсна се и си сложи дънки и синя риза.

След това излезе. Небето беше ясносиньо, слънцето грееше и той тръгна по каменните стълби към Хорнсгатан, зави по Марияториет и се огледа, изненадан, че от вчерашното събитие нямаше и следа. По алеите нямаше фасове, кошчетата бяха изпразнени, а вляво, пред хотел „Райвъл“, младо момиче с оранжева жилетка и дълъг прът в ръцете обикаляше и търсеше боклуци в тревата.

Микаел подмина статуята в средата на площада. Нямаше друга статуя в града, покрай която да минава толкова често, но въпреки това дори не знаеше какво изобразява. Никога не ѝ беше обръщал внимание, както на толкова много други неща, които са право пред очите ни. Ако някой го питаше, вероятно би предположил, че е статуя на св.Георги и дракона. Само че беше Тор, който убиваше Йормунганд. През всички тези години дори не беше прочел табелката и сега също не се загледа. Вместо това погледът му се насочи към детската площадка, където млад баща с отегчено изражение люлееше сина си, после към пейките и поляната, където бяха насядали хора, и накрая вдигна лице към слънцето. Беше типична неделна сутрин. И все пак Микаел имаше чувството, че нещо липсва. Реши обаче, че това е просто глупава, измамна мисъл, и отново се забърза. Сви по Санкт Паулсгатан и тогава разбра. Това, което липсваше, беше фигура, която не бе виждал вече цяла седмица. П росякът, който седеше до статуята върху парче картон, неподвижно, като медитиращ монах. Мъжът имаше липсващи пръсти, древно, съсухрено лице и голямо синьо пухено яке. Донякъде дори съставляваше малка част от представата на Микаел за града, макар че по това време, както беше винаги през по-натоварен период, за него градът беше просто декор.