Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Никога не си я харесвал, нали?

– Ами – каза той отбранително. – Нищо ѝ няма, предполагам, просто е твърде дясна и прилежна за моя вкус.

– Госпожица Перфектна, а?

– Не съм го казал.

– Но това имаше предвид. Имаш ли изобщо представа колко гнусни приказки отнася по интернет? Хората я смятат за кучка от висшата класа, която е учила в „Лундсбери“ и гледа останалите отвисоко. Но знаеш ли през какво е преминала в действителност?

– Не, Софи, не знам.

Не разбираше защо тя така се ядоса изведнъж.

– Тогава ще ти кажа.

– Моля.

– Израснала е в пълна мизерия, сред групичка продрусани хипита в Гьотеборг. Родителите ѝ били на ЛСД и хероин, а в дома им винаги било бъркотия, пълно с боклуци и дрогирани безделници. Костюмите и прилежността ѝ са били нейният начин да оцелее. Тя е боец, дори бунтар, по своему.

– Интересно – каза той.

– Да, и знам, че според теб тя е реакционер, но полага невероятни усилия в борбата си с новата духовна епоха и всички подобни простотии, с които е израснала. Много по-интересна личност е, отколкото си мислят хората.

– Приятелки ли сте?

– Приятелки сме.

– Благодаря, Софи. С ледващия път ще опитам да я погледна в друга светлина.

– Не ми се вярва – каза тя, засмя се извинително и смотолеви, че темата била чувствителна за нея.

След това попита как върви с репортажа на Микаел. Той отвърна, че не е постигнал кой знае какъв напредък. Беше ударил на камък с руската следа.

– Но имаш добри източници, нали?

– Няма как да знам това, което и източниците ми не знаят.

– Може би трябва да отидеш до Санкт П етербург и да поразпиташ за онази фабрика за тролове, как ѝ беше името?

– „Ню Ейджънси Хаус“?

– Да, тя не е ли нещо като средище?

– Това също ми се струва като задънена улица.

– Да не би да чувам необичаен за Блумквист песимизъм?

Той също го чуваше, но нямаше желание да ходи в Санкт Петербург. Там вече беше пълно с журналисти, но никой от тях не бе успял да разбере дори кой отговаря за фабриката или колко дълбоко са замесени разузнавателните служби или политическият режим. Цялата история му беше омръзнала. В същност омръзнали му бяха новините изобщо, както и жалното политическо развитие по света. Отпи от еспресото си и попита Софи за нейния материал.

Тя искаше да пише за антисемитските оттенъци в кампанията за дезинформация, което също не беше нищо ново. Естествено, троловете не бяха могли да не намекнат, че борсовият срив е еврейски заговор. Все същата гнусна пропаганда, която звучеше от векове и за която бяха писани безброй анализи. Софи обаче имаше по-конкретна цел.

Искаше да опише как това се отразява на учениците, на учителите, интелектуалците, обикновените хора, които доскоро почти не се бяха замисляли за това, че са евреи. Микаел ѝ каза „добре, давай“, зададе ѝ редица въпроси, поощри я и заговори по-общо за омразата в обществото, за популистите и екстремистите, за идиотите от гласовата му поща. После сам се отегчи от себе си, прегърна С офи, каза ѝ „чао“ и „извинявай“, без да знае защо, прибра се, преоблече се и излезе да тича.

16 АВГУСТ

Кира лежеше в леглото си в голямата къща в квартал Рубльовка в западните покрайнини на Москва. Главният ѝ хакер Юрий Богданов искаше да говори с нея, но тя му каза да почака. За всеки случай замери икономката Катя с четка за коса и се зави презглава. Беше изкарала адска нощ. С помените за суматохата в ресторанта и силуета на сестра ѝ я преследваха и тя непрестанно докосваше рамото си. Още усещаше удара – не като болка, а като присъствие.

Защо не можеше всичко да приключи? Работеше здраво и бе постигнала толкова много. Но миналото неизменно се връщаше, всеки път приело нова форма. Детството ѝ по никакъв начин не беше добро, но въпреки това имаше моменти, които обичаше. Сега дори това малко по малко ѝ биваше отнето.

Още като дете Камила копнееше да се махне, и то отчаяно. Далеч от Лундагатан и живота със сестра ѝ и майка им, далеч от бедността и уязвимостта. Заслужаваше нещо по-добро, още от малка го знаеше. Имаше спомен от закритата градина в магазин „НК“, където видя жена с кожено палто и цветни панталони, която се смееше и беше толкова невероятно красива, че сякаш не принадлежеше на този свят. Камила се приближи и застана току до нея. Тогава дойде нейна приятелка, също толкова елегантна, целуна жената по бузите и каза:

– О, това дъщеря ти ли е?

Жената се обърна, погледна надолу, забеляза Камила и отговори с усмивка: