Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Погрижи се да я откриеш, по дяволите.

– Това не е толкова лесно, за жалост. Прегледахме записите от всички охранителни камери в района. Не я видяхме никъде, нито пък успяхме да се доберем до телефона или компютъра ѝ.

– Тогава претърсете хотелите. Обявете я за издирване. О бърнете всеки камък, който видите.

– Работим по въпроса и съм убеден, че ще я спипаме.

– Не подценявай вещицата.

– Не я подценявам нито за миг. Но мисля, че тя пропусна шанса си и ситуацията се разви в наша полза.

– Какви ги говориш, та тя знае къде живея!

Богданов се поколеба, търсейки правилните думи.

– В първия момент си решила, че Саландер ще те убие, нали така каза?

– Бях сигурна. Но очевидно е намислила нещо още по-лошо.

– Според мен грешиш.

– Какво имаш предвид?

– Мисля, че тя действително е искала да те застреля. Не виждам друго обяснение за атаката. Изкара акъла на Кузнецов, но с изключение на това... какво спечели? Нищо. Даже напротив, постави се в уязвима позиция.

– Значи твърдиш...

Тя се загледа през прозореца и се зачуди къде, по дяволите, са се дянали градинарите.

– Твърдя, че се е поколебала и не е могла да го направи. Че не е способна. Че в крайна сметка не е толкова силна.

– Приятна мисъл – каза Кира.

– И вярна. Иначе просто не се връзва.

Изведнъж тя се почувства малко по-добре.

– Освен това има хора, за които я е грижа – каза Кира.

– Има любовници.

– И Кале Блумквист – добави тя. – Преди всичко има своя Микаел Блумквист.

16 АВГУСТ

Беше седем и половина вечерта и Микаел вечеряше в ресторант „Гондолен“ до „Слусен“ заедно с Драган Армански, собственик на охранителната фирма „Милтън Секюрити“. Вече съжаляваше за срещата. След обиколката на залива Орщавикен го боляха краката и гърбът и, честно казано, беше доста отегчен. Водеха досаден разговор за възможностите за развитие на изток, или може би на запад, а по едно време Армански взе да разправя анекдот за кон, който се намърдал под шатрата по време на някакво събиране в Юргорден.

– После идиотите хвърлиха пианото в басейна.

Микаел не разбра дали това има общо с коня, но и не слушаше много внимателно. В дъното седяха няколко колеги от „Дагенс Нюхетер“, включително Миа Седерлунд, с която бе имал злополучна афера, а на една друга маса седеше звездата на Драматичния театър Мортен Нюстрьом, когото „Милениум“ не беше представил в особено ласкателна светлина в репортажа за злоупотребата с власт в театъра. Изглежда, никой от тях не се радваше на присъствието на Микаел, така че той гледаше в чинията си, пиеше си виното и мислеше за Лисбет.

Тя беше общият знаменател между него и Драган. Армански беше единственият работодател, който бе имала, и той така и не беше преживял загубата ѝ напълно, което може би не беше толкова странно. Лисбет, чието назначение преди години беше нещо като социален благотворителен проект от страна на Драган, се превърна в най-блестящия му служител, а освен това в определен период той може би беше и влюбен в нея.

– Звучи безумно – каза Микаел.

– Говори ми, а пианото...

– Значи ти също си нямал представа, че Лисбет ще се мести? – прекъсна го той.

Драган не смени темата толкова охотно и може би се почувства наранен, задето Микаел не остана по-впечатлен от историята. Все пак ставаше дума за пиано в басейн. На това би завидял който и да е рок музикант. След малко обаче заговори сериозно.

– Всъщност не би трябвало да говоря за това – каза той.

Микаел реши, че това звучи като добро начало, и се наведе напред.

След като беше дремнала и си бе взела душ, Лисбет седеше пред лаптопа в хотелската си стая в Копенхаген, когато Чумата, най-близкият ѝ приятел от Републиката на хакерите, ѝ изпрати криптирано съобщение. Отправяше прост, ежедневен въпрос, който въпреки това я смути.

Как е?, пишеше той.

Зле, помисли си тя, но отговори:

Вече не съм в Москва.

Защо?

Не можах да направя това, което бях намислила, написа тя.

Какво си била намислила?

Лисбет искаше да излезе навън и да забрави всичко.

Завършек.

На какво?

Чао, Чума, помисли си тя.

На нищо.

Защо не си могла да завършишнищо?

Не е твоя работа, измърмори Лисбет.

Защото си спомних нещо.

Какво?

Стъпки, помисли си тя. Шепотът на баща им и собственото си колебание, неспособността си да проумее напълно какво става. И фигурата на сестра ѝ, която става от леглото и излиза от стаята заедно със свинята Зала.