Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Мисля, че преувеличаваш. Лисбет не предприема ненужни рискове. Действа рационално.

– Да, рационална е – по своя си откачен начин.

Микаел се замисли за думите на Лисбет в „Кварнен“ – че смята да бъде котката, а не мишката.

– И какво стана? – попита той.

– Нищо. Тя си тръгна и оттогава не съм я чувал. Просто чакам да прочета, че клубните помещения на „Свавелшьо“ са били взривени или че сестра ѝ е открита изгорена в колата си в Москва.

– Камила е под закрилата на руски мафиоти. Лисбет не би тръгнала на война с тях.

– Наистина ли го вярваш?

– Не знам. Но съм сигурен, че тя никога...

– Какво?

– Нищо – каза Микаел и прехапа устни.

Почувства се наивен и глупав.

– Нищо не е приключило, докато не е приключило, Микаел. Така мисля. Лисбет и Камила няма да се откажат, докато една от двете не умре.

– Това ми звучи малко прекалено.

– Мислиш ли?

– Надявам се – поправи се той, отпи от виното си и се извини за малко. Извади телефона си и прати съобщение на Лисбет. За негова изненада, получи отговор веднага.

Спокойно, Блумквист, пишеше тя. На почивка съм. Стоя настрана. Не върша глупости.

Почивка беше силно казано, но разбирането на Лисбет за щастие беше свързано с болка и преминаването ѝ. А сега, докато стоеше в бара на хотел „ Д’Англетер“ и допиваше бирата си, тя почувства именно това, облекчение. От плещите ѝ се вдигна тежест и тя сякаш едва сега осъзна колко напрегната е била цяло лято и как преследването на сестра ѝ я бе докарало до ръба на лудостта. Не че успя да се отпусне или да избяга от спомените от детството, но поне съзнанието ѝ вече не беше насочено само в една точка и тя дори изпита копнеж, не по нещо конкретно, а просто да се махне от всичко. Това беше достатъчно да я изпълни с усещане за свобода.

– Are you okay?

Въпросът отново долетя до ушите ѝ, съпроводен от глъчката в бара. Тя се обърна и погледна младата жена, която стоеше до нея, право в очите.

– Защо питаш?

Жената беше може би на трийсет, мургава, с интензивен поглед, тесни очи и дълга, черна къдрава коса. Носеше дънки, тъмносиня блуза и ботуши с висок ток. В нея имаше нещо едновременно сурово и умолително. Дясната ѝ ръка беше превързана.

– Не съм сигурна – каза жената. – Просто така се казва.

– Така е.

– Но изглеждаше доста fucked up [14] Скапан, смачкан, увреден (англ.). – Б. пр. .

Лисбет бе чувала това многократно. Хора идваха при нея и ѝ казваха, че изглежда кисела или ядосана или just fucked up . Мразеше, когато го правят, но по някаква причина сега клъвна и отговори:

– Предполагам, че бях.

– Но сега си по-добре?

– Не знам за по-добре, но поне по-различно.

– Казвам се Паулина и също се чувствам доста смачкана.

Паулина Мюлер беше убедена, че младата жена също ще се представи, но тя не каза нищо. Дори не кимна. От друга страна, не я и отблъсна. Паулина я забеляза заради походката и маниерите ѝ. Движеше се така, сякаш не ѝ пука за околния свят и никога не би се гласила заради някого другиго. По странен начин в това имаше нещо привлекателно и Паулина си помисли, че може би и тя самата бе вървяла така едно време, преди Томас да ѝ отнеме свободата в движенията. Животът ѝ отиде по дяволите толкова бавно и постепенно, че тя едва го забеляза, и макар след бягството в Копенхаген да бе започнала да проумява мащаба на случилото се, сега жената срещу нея я накара да го осъзнае с още по-голяма яснота. Паулина се чувстваше зависима дори само като стоеше до нея. Ж ената излъчваше абсолютна самостоятелност, която я притегляше.

– В града ли живееш? – пробва Паулина.

– Не – каза жената.

– Ние наскоро се преместихме тук от Мюнхен. Мъжът ми е шеф за Скандинавия на „ Англер“, фармацевтичната компания – продължи тя и се почувства отлично.

– Аха.

– Но тази вечер избягах от него.

– Окей – каза жената.

– Бях журналист в „Гео“, научното списание, но напуснах, когато се преместихме тук.

– Аха – каза жената.

– Пишех главно за медицина и биология.

– Окей.

– Наистина ми харесваше – каза тя. – Но мъжът ми получи тази работа и нямаше как. Сега пробвам да работя на свободна практика.

Продължи да отговаря на незададени въпроси, а жената продължи да повтаря „аха“ или „окей“, докато накрая не попита Паулина какво пие, а тя отвърна „каквото и да е“ и получи уиски, „Тъламор Дю“ с лед, както и усмивка, или поне намек за такава. Жената носеше бяла риза и черен костюм, който се нуждаеше от химическо чистене и от гладене. Лицето ѝ беше негримирано и изморено, все едно не бе спала от дълго време. П огледът ѝ излъчваше притеснителна, тъмна сила. Паулина пробва да се пошегува и да се засмее.