Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Една гадост, отвърна тя.

Каква гадост?

Прииска ѝ се да удари лаптопа в стената. Вместо това попита:

Какви контакти имам в Москва?

Притеснявам се за теб, Оса. Забрави Русия. Отиди някъде далеч.

Стига, помисли си тя.

Какви контакти имаме в Москва?

Добри.

Кой може да постави IMSI прехващач на трудно място?

Чумата не отговори, поне не веднага.

След известно време обаче написа:

Катя Флип, например.

Кой е това?

Една откачалка, малко или много. Преди беше в Сялтай Болтай.

Което означава, че услугите ѝ са скъпи.

Може ли да се разчита на нея?

Зависи от цената.

Прати ми данните ѝ.

Тя затвори лаптопа и стана, за да се преоблече. Реши обаче, че черният костюм ще ѝ свърши работа и днес, въпреки че след вчерашния дъжд се беше измачкал, на десния ръкав имаше сиво петно, а и като цяло това, че спеше с него, не му се отразяваше много добре. Но каквото, такова. Днес не смяташе и да се гримира. Просто прокара ръка през косата си, излезе, качи се в асансьора и седна с една бира на бара на първия етаж.

Отвън се ширеше площад „Конс Нютоу“ [13] На датски Kongens Nytorv, т.е. Новият площад на краля. – Б. пр. , а по небето се мяркаха мрачни облаци. Лисбет обаче не виждаше нищо от това. В мислите си все още се намираше на Тверской булевард, ръката ѝ се колебаеше, а спомените се превъртаха отново и отново пред очите ѝ. Не обръщаше внимание на нищо друго, докато нечий глас не ѝ зададе същия въпрос като Чумата.

– Are you okay?

Това я раздразни. На никого не му влизаше в работата и тя дори не вдигна глава. Видя само, че е получила нов есемес от Микаел.

Драган Армански се приведе към Микаел и прошепна с поверителен тон:

– Лисбет ми се обади пролетта, искаше да говоря със сдружението на собствениците и да се погрижа пред входа на Фискаргатан да бъдат поставени охранителни камери, което ми се стори като добра идея – каза той.

– И си го направил.

– Това не става току-така, Микаел. Нужно е разрешение от областната управа и какво ли още не. Но се получи, изготвих охранителна оценка, а комисар Бублански написа доклад.

– Хвала на него.

– И двамата се постарахме и още в началото на юли имах разрешение да пратя момчетата да инсталират две камери Нет68 с дистанционно управление и дори не е нужно да споменавам, че внимавахме с криптирането. Никой друг освен нас не би могъл да гледа записите. Предупредих хората си в центъра за наблюдение да следят какво се случва. Притеснявах се за Лисбет. С трахувах се, че ще тръгнат по дирите ѝ.

– Не си единствен.

– Но не очаквах да се окажа прав толкова скоро. Едва шест дни по-късно, в дванайсет през нощта, дежурният ни оператор Стене Гранлунд чул шум от мотоциклети по микрофона. Тъкмо се канел да завърти камерите, но видял, че някой вече го е направил.

– Охо.

– Мда. Но С тене нямал време да мисли за това. Задавали се двама мъже с кожени якета на мотоклуб „Свавелшьо“.

– По дяволите.

– И още как. Адресът на Лисбет беше разкрит, а от „Свавелшьо“ обикновено не идват на гости с кафе и кифли.

– Може да се каже.

– За щастие, двамата си тръгнали, когато видели камерите. Разбира се, моментално се свързахме с полицията, а те идентифицираха мъжете. П омня, че единият се казваше Кович. Петер Кович. Но с това проблемът не приключваше. Обадих се на Лисбет и настоях веднага да се срещнем и тя неохотно се съгласи. Дойде в офиса ми, пременена като мечтата на всяка свекърва.

– Звучи малко преувеличено.

– Имам предвид по нейните стандарти. Н ямаше пиърсинги, косата ѝ беше късо подстригана и като цяло изглеждаше съвсем порядъчно. Мамка му, усетих колко ми бе липсвала тази странна жена и не можах дори да ѝ се скарам, задето е хакнала камерите ни. Просто я предупредих да внимава. По петите ти са, така ѝ казах, а тя отвърна, че винаги е имало някой по петите ѝ. Тогава побеснях. Викнах ѝ, че трябва да потърси помощ и закрила: „Иначе ще те убият“. Тогава обаче стана нещо, което наистина ме изплаши.

– Какво?

– Тя наведе глава и каза: „Не и ако съм една крачка пред тях“.

– Какво е имала предвид с това?

– И аз това се замислих и в главата ми изскочи историята с баща ѝ.

– В каква връзка?

– Тогава тя се е защитила, като преминала в атака. Имах чувството, че и сега има такива планове: да нанесе първия удар. И това ме изплаши, Микаел. Погледнах я в очите и маскировката ѝ на добро момиче вече нямаше как да ме заблуди. Изглеждаше опасна. Погледът ѝ беше черен като катран.