Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Едно нещо.

Едно нещо.

Отговорът беше толкова информативен, че на Фредрика ѝ се дощя да изкрещи. С тана и отиде в кухнята, избърса масата и плота на мивката, прегледа фейсбук от телефона си, за да покаже, че и тя не пада по-долу, след което просто се замечта. По едно време се разтърси в интернет и без да знае как, се озова в сайт за почивки в Гърция.

Скоро обаче ѝ хрумна нещо съвсем различно, вероятно вдъхновено от една снимка в сайта – възрастен мъж с набръчкано лице, седнал в крайбрежно кафене. Отново се замисли за Микаел Блумквист. Нямаше желание пак да му звъни. Не искаше да бъде приказливата лелка, която безпокои известния журналист. Той обаче беше единственият, който би могъл да прояви интерес към идеята ѝ, така че все пак набра номера му.

– Здрасти – каза той. – Радвам се да те чуя!

Звучеше весело и тя веднага почувства, че това е най-хубавото нещо, което ѝ се е случило днес, което не говореше много добре за деня ѝ.

– Мислех си... – започна тя.

– Знаеш ли – прекъсна я Микаел. – С етих се, че всъщност съм виждал просяка ти, или поне би трябвало да става дума за същия човек.

– Окей.

– Всичко съвпада, пухеното яке, петното на бузата, ампутираните пръсти. Няма как да е бил някой друг.

– Къде си го виждал?

– На Марияториет, направо не е за вярване – продължи той. – Просто да го забравя. Не го проумявам. Но се сетих, той седеше върху парче картон до статуята в средата на площада, напълно неподвижен. Минавал съм покрай него десет, може би двайсет пъти.

Ентусиазмът му беше заразен.

– Чудесно! Какво впечатление ти направи?

– Ами... не съм сигурен – каза той. – Не съм се заглеждал. Но си го спомням като дрипав и горд – донякъде както ти каза, че е изглеждал в смъртта си. С изпънат гръб и вдигната глава, малко като индиански вожд от филмите. Не знам как е успявал да седи така часове наред.

– Изглеждаше ли да е под въздействието на алкохол или хапчета?

– Не знам – отвърна Микаел. – Може би. Но ако е бил много пиян, едва ли би могъл да остане в тази поза дълго време. Защо питаш?

– С утринта излязоха резултатите от скрининговия анализ. В един грам кръв има 2,5 микрограма зопиклон, това е много високо съдържание.

– Какво е зопиклон?

– Субстанция, която се среща в някои приспивателни, като имован например. Бих казала, че е приел двайсетина таблетки, смесени с алкохол, както и известно количество декстропропоксифен, което е обезболяващ опиат.

– Какво казаха от полицията?

– Свръхдоза или самоубийство.

– На какво основание?

Тя изсумтя.

– На основание, че така им е най-лесно, предполагам. На следователя май не му се работеше.

– Как се казва?

– Следователят?

– Да.

– Ханс Фасте.

– О, не – каза той.

– Познаваш ли го?

Микаел го познаваше твърде добре. Едно време Ханс Фасте вярваше, че Лисбет принадлежи към сатанинска, лесбийска хардрок групировка. Без никаква причина, с изключение на малко женомразство и страх от чужденци, я беше заподозрял в убийство. Бублански казваше, че Фасте е божието наказание за греховете на полицията.

– Опасявам се, че да – каза той.

– Нарече мъжа прошляк.

– Това определено звучи в стила на Фасте.

– Когато видя резултатите, директно заяви, че прошлякът е попрекалил с таблетките.

– Но ти не си толкова убедена.

– Свръхдоза е най-логичното обяснение, разбира се. Усъмни ме това, че става дума точно за зопиклон. И с него може да се злоупотребява, но много по-често се употребява бензодиазепин. Отбелязах това пред Фасте и добавих, че мъжът вероятно е бил будист, а той се хвана за това.

– Какво стана?

– Фасте ми се обади няколко часа по-късно. Бил направил проучване. То се състоеше в това, че чел в Уикипедия за самоубийствата и там явно пишело, че будистите, които се смятат за изключително просветлени, имат право да си отнемат живота, което очевидно му се беше сторило много забавно. Каза, че мъжът сигурно е седнал под дървото и се е почувствал просветлен.

– Божичко.

– Да. Направо побеснях, но въпреки това си замълчах. Нямах сили да се разправям, не и днес. Когато се прибрах обаче, все още бях недоволна. И по едно време осъзнах, че чисто и просто не се връзва.

– В какъв смисъл?

– Отново се замислих за тялото му. Никога не бях виждала човек, преминал през такива трудности. Всичко в него, всяко сухожилие и всеки мускул, говореха за жестока борба. Може би звучи като аматьорска психология, но ми е трудно да повярвам, че такъв човек изведнъж е спрял да се бори и се е натъпкал с хапчета. Според мен не може да се изключи, че някой му е отнел живота.