Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Какво е станало?

– Нищо.

– Изглеждаш...

– Fucked up – допълни Лисбет.

– Горе-долу. Мога ли да направя нещо?

Стой настрана, помисли си тя. Стой настрана. Но вместо това легна на леглото, като се чудеше дали Паулина ще посмее да легне до нея. Микаел се здрависа с Катрин Линдос. Ръкостискането ѝ беше здраво, но тя не го погледна в очите. Носеше пола, светлосиньо сако, шал с шотландско каре, бяла блуза, закопчана до врата, както и черни обувки с високи токчета. Косата ѝ беше вдигната на кок и макар че дрехите ѝ бяха тесни и подчертаваха формите ѝ, тя изглеждаше недостъпна като учителка в Английското училище. Очевидно беше останала сама в офиса. На таблото над бюрото ѝ имаше нейна снимка. Намираше се на сцена и водеше дискусия с Кристин Лагард, шефката на Международния валутен фонд. Изглеждаха като майка и дъщеря.

– Впечатляващо – каза Микаел и посочи снимката.

Катрин Линдос не направи коментар, просто го помоли да седне на един диван в близост до работното ѝ място, а тя самата се настани на фотьойла пред него, с кръстосани крака и изпънат гръб. Микаел имаше абсурдното усещане, че тя е кралица, която неохотно е дала аудиенция на свой подчинен.

– Благодаря, че ме прие – каза той.

– Няма защо.

Гледаше го подозрително и той искаше да я пита какво толкова има против него.

– Не смятам да пиша за теб, така че можеш да се отпуснеш – каза той.

– Можеш да пишеш каквото си поискаш за мен.

– Ще го имам предвид.

Микаел се усмихна. Тя не.

– Всъщност съм в отпуск – продължи той.

– Колко хубаво.

– Направо е прекрасно.

Изпитваше необяснимо желание да я провокира.

– Ето защо съм заинтригуван от онзи просяк – преди няколко дни е бил открит мъртъв, а в джоба му са намерили моя номер.

– Окей – каза тя.

Можеше поне да реагираш на новината за смъртта му, по дяволите, помисли си той.

– Мислех си, че може би е имал какво да сподели, и затова ми беше любопитно какво ти е казал.

– Не каза кой знае колко. Крещеше и размахваше клон. Изкара ми акъла.

– Какво е крещял?

– Обичайните глупости.

– Какви са обичайните глупости?

– Че Йоханес Форшел е съмнителна личност, общо взето.

– Нима?

– Във всеки случай беше нещо за Форшел. В ниманието ми беше насочено върху това да се измъкна, честно казано. Той ме дърпаше за ръката, беше агресивен и неприятен, та се извинявам, че не останах да изслушам любезно конспиративните му теории.

– Разбирам. Наистина – отвърна той.

Чувстваше се разочарован. Беше се наслушал на глупости за министъра на отбраната. Това беше една от любимите теми на троловете и с всеки изминал ден слуховете ставаха все по-нелепи. Беше въпрос на време, преди да обвинят Форшел, че държи пицария за педофили. Това донякъде се дължеше на непоклатимото му отношение към десните екстремисти и ксенофобите, както и на изразената му тревога от все по-агресивната политика на Русия, но може би и самата му личност играеше роля. Той беше богат, образован, трениран, бягаше маратони, беше преплувал Ламанша и понякога несъмнено звучеше малко надменно; можеше да бъде дразнител.

Но Микаел го харесваше. Понякога се засичаха в Сандхамн и се поздравяваха учтиво. Микаел съвестно беше проверил упоритите слухове, че Форшел е спечелил сериозни суми от краха на борсата и че директно е допринесъл за него. Нямаше нищо, което да подкрепя подобно твърдение. Форшел беше възложил управлението на портфейла си на инвестиционна компания, която не бе правила никакви сделки нито преди, нито след краха, а състоянието му определено не се беше увеличило. В днешно време той беше най-мразеният човек в правителството и единственото решение, което всъщност беше прокарал, беше за увеличаване бюджета на Муст [16] От шв. Must, Militära underrättelse-och säkerhetstjänsten. – Б. пр. , военната разузнавателна служба, и МСБ [17] От шв. MSB, Myndigheten för samhällsskydd och beredska p. – Б. пр , агенцията за гражданска защита и готовност, но тази мярка се подразбираше, с оглед на случилото се.

– Не мога да понасям всички лъжи, които се бълват – каза тя.

– И на мен не са ми особено приятни – каза той.

– Значи все за нещо сме на едно мнение.

Това го подразни.

– Разбирам, че не е лесно да разговаряш с човек, който крещи и размахва клон – каза той.

– Колко великодушно.

– Но понякога дори глупостите си струва да се изслушат. Случва се да съдържат зрънце истина.

– Сега ще ми даваш професионални съвети ли?

Интонацията ѝ го влудяваше и все повече му се искаше да ѝ даде урок.