Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Значи не е смесвал различни медикаменти.

– Най-обикновен алкохолик. Не, чакай... тук пише... по-рано е взимал арипипразол, това е антипсихотик, нали?

– Точно така, използва се при шизофрения.

– Само това намирам.

Фредрика затвори и се замисли. Значи мъжът не беше приемал психотропни вещества, с изключение на арипипразол преди известно време. Какво означаваше това? Тя прехапа устна и се вторачи раздразнено в Матиас, който отново се хилеше глупашки. В същност беше доста очевидно, нали? Мъжът или ненадейно – може би по случайност – се бе сдобил с цял куп приспивателни и ги е изпил, или някой е искал да му отнеме живота и ги е разтворил в бутилката му. Нямаше представа какъв вкус има зопиклонът, смесен с алкохол. Вероятно не особено приятен, но Фредрика предположи, че мъжът не е бил кой знае колко придирчив. От друга страна, защо някой би искал да го убие? Н ямаше как да знае, поне засега. Но дори на този етап можеше да изключи непредумишлено убийство. Това не беше спонтанно деяние. Изискваше се известна подготовка, за да разтвориш таблетки в бутилка и освен това да подправиш сместа с опиати. С декстропропоксифен.

С декстропропоксифен.

Имаше нещо подозрително в това. Добавката на декстропропоксифен правеше коктейла твърде добър – сякаш е бил забъркан от фармацевт или от човек, който се е консултирал с лекар. Фредрика се развълнува и се замисли какво следваше да направи. Можеше да се обади на Ханс Фасте, за да изслуша наново лекцията му за поведението на прошляците, но този вариант не я изкушаваше. Вместо това довърши доклада си и позвъни на Микаел Блумквист. Така и така беше започнала да изнася информация, нищо не пречеше да продължи.

Катрин Линдос седеше във вилата на Микаел в Сандхамн и опитваше да напише водеща статия за „Свенска Дагбладет“. Работата не ѝ спореше. Вдъхновението не идваше, а и на нея ѝ беше писнало от крайни срокове и заемане на позиции. Като цяло ѝ беше писнало от всичко, освен от Микаел Блумквист, а това беше пълна идиотщина, разбира се. Но вече нямаше какво да се направи. Трябваше да се прибере, да се погрижи за котката и за цветята си и изобщо да покаже малко самостоятелност.

Само че не можеше да се накани. Беше като залепена за него. Колкото и да бе странно, дори не се бяха карали, просто се любеха и разговаряха с часове. В ярно, това може би имаше общо с факта, че преди хиляда години и тя, като всички млади журналистки по онова време, беше малко влюбена в него. Но всъщност според нея просто беше смаяна от напълно неочакваното. Доскоро бе сигурна, че той я презира и иска да я злепостави. Затова се държеше отбранително и арогантно, както често правеше, когато се почувства притисната. Искаше просто да го разкара от офиса си, но изведнъж долови нещо съвсем друго в очите му, някакъв глад, все едно гледаше изтормозен от лишения монах. Тогава всичко излезе извън релси. Тя се превърна в пълната противоположност на това, което хората мислеха за нея. Дори не я интересуваше, че всеки момент някой колега можеше да влезе в офиса. Просто му се нахвърли със страст, която продължаваше да я изненадва. След това излязоха навън и се наляха с вино, въпреки че по принцип тя никога не се наливаше с каквото и да е.

Късно вечерта пристигнаха в Сандхамн с лодка такси, стовариха се в къщата му и оттогава дните просто си минаваха. Почти не правеха друго, освен да лежат в леглото, да седят в градината или да плават с моторницата му. И все пак тя отказваше да повярва, че става дума за нещо сериозно, и още не беше отворила дума за наистина важното в живота си, за страха, който никога не я напускаше. Мислеше да се прибере утре сутринта, а може би дори още тази вечер. От друга страна, вчера и онзи ден си бе казала същото, но остана и ето че вече беше понеделник сутринта, а тя още седеше загледана във вълнистото море. В небето неспокойно се носеше зелен паток. Нещо до нея избръмча.

Телефонът на Микаел. Той самият беше отишъл да тича и тя, разбира се, не смяташе да се занимава с телефона му. Въпреки това погледна към дисплея. На него пишеше Фредрика Нюман. Това сигурно беше съдебната лекарка, за която ѝ бе казал, така че все пак реши да вдигне.

– Телефонът на Микаел.

– Търся Микаел.

– Излезе да тича. Мога ли да му предам нещо?

– Кажи му да ми се обади – каза лекарката. – Предай му, че резултатите от анализа са готови.

– За просяка с пухеното яке ли става дума?

– Точно така.

– Знаеш ли, че аз го срещнах? – попита тя.