Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Не знаех.

– Малко като с убийството на Палме едно време. Темата е намерила място във всяка възможна хорска психоза. Постоянно ме заливат идиотски конспиративни теории за Форшел.

– Как се е стигнало дотам?

Той погледна Катрин, която стана и отиде в тоалетната.

– Не е много ясно – отговори Микаел. – Н якои публични личности просто обсебват въображението на хората. В случая обаче сигурно всичко е изкуствено породено, като отмъщение за това, че Форшел обвини Русия в намеса при срива на борсата и като цяло води твърда политика спрямо Кремъл. Има доста ясни доказателства, че е станал жертва на кампания за дезинформация.

– Но самият Форшел не е ли рисков играч? Авантюрист?

– Според мен е окей всъщност. Проучил съм го щателно – каза той. – Още ли не знаеш откъде е просякът?

– Не. Анализът на кислород-13 показва, че вероятно е израснал в голяма бедност, но това вече го предполагах. Изглежда, се е хранил главно със зеленчуци и ечемик. Възможно е родителите му да са били вегетарианци.

Микаел отново хвърли поглед към спалнята.

– Цялата история не е ли малко странна? – каза той.

– В какъв смисъл?

– Ами един ден мъжът просто се появява от нищото, след което изведнъж е открит мъртъв със смъртоносен коктейл от отрови в кръвта.

– Да, странно е.

Хрумна му нещо.

– Знаеш ли какво? Имам приятел в отдел „Убийства“, един комисар, който е работил с Фасте и също е на мнение, че той е кръгъл идиот.

– Мъдър човек.

– Много. Бих могъл да проверя дали има време да погледне случая и евентуално да забърза нещата.

– Би било чудесно.

– Благодаря за разговора – каза Микаел. – Ще се чуем.

Той затвори, щастлив, че е намерил повод да се обади на Бублански. С комисаря се познаваха от много години и отношенията им невинаги бяха гладки. В последно време обаче се бяха сприятелили и разговорите с него винаги действаха облекчаващо на Микаел, сякаш размишленията на Бублански му помагаха да погледне на живота в перспектива и да се освободи от безкрайния поток новини. Работата беше животът му, но понякога имаше чувството, че се дави в евтини сензации и глупости.

С Бублански за последно се видяха на погребението на Холгер. Говориха си за Лисбет и речта за дракони, която бе произнесла в църквата. Разбраха се скоро пак да се срещнат, но това така и не стана, беше такъв период. Микаел взе телефона, за да му се обади, но се поколеба и първо отиде да почука на вратата на спалнята.

– Всичко наред ли е там вътре?

Катрин нямаше желание да отговори, но знаеше, че трябва да каже нещо, затова измърмори „чакай малко“, стана от тоалетната чиния и изплакна лицето си, като се надяваше, че това ще избистри малко зачервените ѝ очи. Без да е постигнала желания резултат, тя отключи вратата, излезе и седна на леглото. Не се почувства много комфортно, когато Микаел застана плътно до нея и погали косата ѝ.

– Как върви със статията? – попита той.

– Зле.

– Познато чувство. Но има и още нещо, нали?

– Онзи просяк... – започна тя.

– Какво за него?

– Докара ме до истерия.

– Това го разбрах.

– Но не знаеш защо.

– Да, предполагам – каза той, при което тя се поколеба известно време, но накрая започна да разказва, загледана в дланите си.

– Когато бях на девет, родителите ми искаха да спра да ходя на училище за една година. Майка ми убеди училищното ръководство, че ще ми преподават сами. Предполагам, че от училището са им дали материали и задачи, които така и не стигнаха до мен. Заминахме за Гоа в Индия и в началото беше вълнуващо. Спяхме на плажа или на хамаци, аз си играех с другите деца, научих се да правя бижута и да дялкам, играех футбол и волейбол, а вечер палехме огньове и танцувахме. Татко свиреше на китара, мама пееше. И звестно време държахме кафене в Арамбол, аз сервирах и правех леща с кокосово мляко, която наричахме Супата на Катрин. Но постепенно нещата ескалираха. В кафенето идваха голи хора, много от които имаха следи от канюли по ръцете. Други изобщо не бяха на себе си, а някои ме опипваха или опитваха да ме изплашат с какви ли не извратени номера.

– Ужас.

– Една нощ се събудих и видях очите на мама да светят в мрака. В ръката ѝ имаше спринцовка. Татко стоеше настрана, поклащаше се и повтаряше „ой, ой“ със сънен глас. Не след дълго проблемите се задълбочиха. Все говорехме за параноята на татко. Какво му е на татко, питах аз. П росто параноя, казваше мама. Параноята на татко. Скоро след това заминахме, като се надявахме, че ще избягаме и от страховете му. П омня, че вървяхме с часове, дни, седмици и теглехме една количка със стари, изгнили колела, пълна с шалове и дрехи, и вехтории, които мама опитваше да продава. После трябва да сме се отървали от всичко, защото изведнъж вече нямахме почти никакъв багаж и вместо да вървим, пътувахме с влак или на стоп. Минахме през Бенарес и накрая се озовахме в К атманду. Живеехме на Фрийк Стрийт, старата хипарска улица. Тогава разбрах, че цялото ни бизнес начинание е преминало в нещо съвсем друго. Мама и татко не само взимаха хероин, ами и го продаваха. В къщи идваха хора и повтаряха „please, please“, а понякога разни мъже ни преследваха по улиците. Много от тях нямаха пръсти, понякога цяла ръка или крак, носеха парцали и имаха жълтеникава кожа и петна по лицето. Все още ги виждам в кошмарите си.